Понякога сърцата си събираме на части...

Понякога сърцата си събираме на части.
Решили ,вече няма да боли!
И търсим смисъл в думичката "щастие"-
когато падаме и ставаме,

или напред вървим.
Понякога си позволяваме да бъдем себе си.
Макар да знаем,че ще ни боли.
Сърцата си обричаме на еднодневие
и в еднодневието си вървим сами.
Понякога обичаме безмълвно,
потънали в нечия любов,
разтваряме сърцата си за нея
оплетени в лудналия зов.
П.С.Попаднах на това във facebook ,лично на мен много ми хареса и затова реших да го публикувам.

Сирената

Навътре в студената вода, далеч от сушата, всяка вечер чакахме идването на мъглата — и тя идваше, а ние смазвахме месинговата машинария и запалвахме фара в каменната кула. Подобно на птици в сивото небе, двамата с Макдън изпращахме светлината — първо червена, после бяла, после отново червена — да се оглежда за самотни кораби. А ако не виждаха светлината, винаги разполагахме и с нашия Глас — силния, дълбок вик на Сирената, който разтърсваше парцалите мъгла, караше стреснатите чайки да се пръснат като тесте карти и разпенваше високите вълни.
— Самотен живот, но вече свикна с него, нали? — попита Макдън.
— Да — отвърнах аз. — Ти си добър разказвач, слава Богу.
— Е, утре е твой ред да идеш на сушата — усмихна се той. — Да танцуваш с момичетата и да пиеш джин.
— Макдън, за какво си мислиш, когато оставаш самичък тук?
— За тайните на морето.
Макдън запали лулата си. Беше седем без четвърт, студена ноемврийска вечер, отоплението бе включено, светлината въртеше опашката си във всички посоки, Сирената бумтеше във високото гърло на кулата. На сто мили покрай брега нямаше нито едно градче — само път, който самотно излизаше от мъртвата вътрешност към морето, с две-три коли по него. Към това се прибавяха две мили студена вода, нашата скала и някой заблуден кораб.
— Тайните на морето — замислено каза Макдън. — Знаеш ли, че океанът е най-голямата проклета снежинка на света? Вълнува се, надига се, приема хиляди форми и цветове, и все е различен. Странна работа. Веднъж, преди години, бях сам тук и всички риби изведнъж изплуваха на повърхността. Нещо ги беше накарало да навлязат в залива и да изплуват, и сякаш трепереха и гледаха как светлината от кулата става ту червена, ту бяла, ту червена, ту бяла. Оттук виждах странните им очи. Направо изстинах. Бяха като огромна паунова опашка и останаха до полунощ. После се изнизаха съвсем безшумно, милиони си отидоха. Помислих си, да не би да са изминали всички тези мили, за да дойдат на нещо като поклонение. Странна работа. Но помисли си само как ли им изглежда кулата, издигнала се на седемдесет стъпки над водата, как Богът-светлина проблясва от нея и как кулата гърми с чудовищния си глас. Никога вече не се върнаха. Но въпреки това не ти ли минава мисълта, че може да са били тук в Негово присъствие?
Потръпнах. Погледнах безкрайната сива поляна на морето, простряла се надалеч, идваща от нищото и продължаваща към нищо.
— О, морето си е пълно. — Макдън изпуфтя нервно с лулата си. Цял ден бе нервен, но така и не каза защо. — Въпреки всичките ни двигатели и тъй наречени подводници ще минат десет хиляди века, преди да стъпим на истинското дъно на потъналите земи, в приказните царства — и тогава ще познаем истинския ужас. Помисли си само, там долу е все още тристахилядна година преди Христа. Докато ние тук маршируваме под звука на тръби и режем от земята на съседа или кръцваме главата му, те живеят на дванайсет мили студ и мрак отдолу във време, старо като брадата на комета.
— Да, светът е много стар.
— Ела. Имам да ти кажа нещо, специално го пазих.
Изкачихме осемдесетте стъпала, без да бързаме, разговаряхме. Горе Макдън изключи осветлението в стаята, за да няма отражения в стъклата. Огромното око на фара бръмчеше и с лекота се въртеше в смазания си цокъл. Сирената ревеше отмерено, веднъж на всеки петнайсет секунди.
— Като някакво животно, нали? — Макдън кимна сам на себе си. — Голямо самотно животно, плачещо в нощта. Стои тук на ръба на десет милиарда години и вика на Дълбините: Тук съм, тук съм, тук съм. И Дълбините му отговарят, наистина му отговарят. Вече си тук от три месеца, Джони, затова по-добре да те подготвя. Горе-долу по това време на годината — каза той, изучавайки сумрака и мъглата, — нещо идва да посети фара.
— Ята риби като онези ли?
— Не, нещо друго е. Отлагах да ти го кажа, защото можеше да ме помислиш за побъркан. Но вече няма за кога да премълчавам — ако съм отбелязал правилно в календара от миналата година, ще се случи именно тази нощ. Няма да се впускам в подробности, сам ще трябва да го видиш. Просто стой тук. Ако искаш, утре можеш да събереш чувала си, да вземеш моторницата, да вземеш колата си, дето я паркира на пристана на носа, да се върнеш у дома в малкото градче във вътрешността и да спиш нощем на запалени лампи. Нито ще те разпитвам, нито ще те обвинявам. Случва се вече три години подред, а едва сега с мен има някой, който да го потвърди. Само чакай и гледай.
Измина половин час, през който си разменихме само няколко думи. Когато умората ни налегна, Макдън започна да ми описва някои от идеите си. Имаше си теории и за самата Сирена.
— Един ден преди много години някакъв човек си вървял, спрял сред шума на океана на един студен мрачен бряг и казал, „Трябва ни глас, който да вика през водата и да предупреждава корабите; аз ще направя такъв глас. Ще направя глас като всичкото време и цялата мъгла, съществувала някога; ще направя глас като празно легло до теб през нощта, като пуста къща, когато отваряш вратата, като дърветата през есента, с окапали листа. Глас като писъка на отлитащите на юг птици, като ноемврийския вятър и рева на морето край твърдия студен бряг. Ще го направя тъй самотен, че никой да не го пропусне. Хората ще го чуват и душите им ще плачат, домашните огнища ще им се виждат по-топли и всички в далечните градчета ще се радват, че са си у дома. Ще създам този звук и апарат, ще го нарекат Сирената и който я чуе, ще познае тъгата на вечността и краткостта на живота“.
Сирената изрева.
— Измислих историята, за да се опитам да обясня защо това нещо идва всяка година при фара — тихо каза Макдън. — Мисля, че Сирената го зове и то идва…
— Но…
— Шшшт! — прекъсна ме Макдън. — Ето там! — И кимна към Дълбините.
Нещо плуваше към кулата на фара.
Както казах, нощта бе студена; във високата кула бе студено, светлината светваше и угасваше, а Сирената ревеше и зовеше през гъстата мъгла. Не можеше да се види надалеч и не можеше да се види ясно, но дълбокото море се движеше към тъмната земя, гладко и спокойно, с цвета на сива кал, и ние двамата бяхме сами във високата кула. И ето, отначало далеч, се видя вълничка, последвана от вълна, надигане, мехур, мъничко пяна. А след това от студената повърхност се показа глава — голяма тъмна глава с огромни очи, а след нея — шия. А после… не тяло, а още и още шия! Главата се издигна на цели четиридесет стъпки над водата върху прекрасната стройна тъмна шия. Едва тогава от дълбините се показа тялото, подобно на мъничък остров от черни корали, миди и раковини. Плясна опашка. Доколкото можех да преценя, чудовището бе дълго деветдесет-сто стъпки от главата до върха на опашката.
Не зная какво казах. Но казах нещо.
— Спокойно, момче, спокойно — прошепна Макдън.
— Но това е невъзможно!
— Не, Джони, ние сме невъзможни. То е същото, каквото е било и преди десет милиона години. То не се е променило. А ние и сушата сме се променили и сме станали невъзможни. Ние!
Съществото плуваше бавно и с някакво огромно мрачно великолепие далеч в ледените води. Мъглата ту го скриваше, ту го показваше и за миг заличаваше формата му. Едното от чудовищните очи улови, задържа и върна ярката светлина на фара — червена, бяла, червена, бяла, подобно на високо вдигнато кръгло огледало, изпращащо послание с някакъв първобитен шифър. Бе безмълвно като мъглата, през която плуваше.
— Това е някакъв динозавър! — Наведох се надолу, сграбчил здраво перилата.
— Да, от този вид.
— Но те са измрели!
— Не, само са се скрили в Дълбините. Дълбоко, дълбоко долу, в най-дълбоките Дълбини. Е, Джони, нима това не е дума на място? Дълбини. Целият студ, мрак и дълбоки потайности на света са се събрали в тази дума.
— Но защо, защо идва тук?
В следващия миг получих отговора.
Сирената изрева.
И чудовището отвърна.
През милиони години вода и мъгла се разнесе вик. Вик тъй изтерзан и самотен, че цялото ми тяло се разтресе. Чудовището извика към кулата. Сирената изрева. Чудовището отново извика. Сирената изрева. Чудовището отвори огромната си зъбата уста и излезлият от нея глас бе като гласът на самата Сирена. Самотен, необятен и далечен. Гласът на изолация, на невидяно море, на студена нощ, на раздяла…
— Сега разбираш ли защо идва тук? — прошепна Макдън.
Кимнах.
— Цяла година горкото чудовище лежи някъде далеч, на хиляди мили в морето, незнайно колко дълбоко, и чака да му дойде времето. Сигурно е на милион години. Помисли си само, милион години чакане. Ти би ли могъл да чакаш толкова? Може би е последното от своя вид. Струва ми се, че е така. Както и да е, ето че преди пет години тук идват хора и построяват този фар. Монтират Сирената и я пускат отново и отново към мястото, където си потънал в сън и спомени за свят, в който има хиляди като теб, а сега си сам, съвсем сам в един чужд за теб свят. Свят, в който трябва да се криеш. А гласът на Сирената идва и си отива, идва и си отива, и ти се надигаш от тинестото дъно на Дълбините, очите ти се отварят като лещи на огромни обективи и тръгваш — бавно, бавно, защото си помъкнал целия океан на раменете си. А Сирената звучи през хиляди мили вода, слаб и познат глас, и пещта в теб лумва, и започваш бавно, бавно да се издигаш. Храниш се с купища треска и бодливка, с реки от медузи, издигаш се бавно през есенните месеци, през септември, когато започват мъглите, през октомври, когато мъглите се сгъстяват и Сирената продължава да те вика. И в края на ноември, след като си свиквал с налягането ден след ден, след като си се издигал с няколко стъпки на час, вече си близо до повърхността и все още си жив. Трябва да си бавен: излезеш ли изведнъж, ще се пръснеш. Така че ти трябват три месеца да излезеш, а после дни, за да преплуваш студените води до фара. И ето те тук, тук в нощта, Джони, най-голямото чудовище на всички времена. И фарът те вика, дългата му шия се подава от водата като твоята, и тялото му е като твоето тяло, и най-важното — гласът е като твоя глас. Сега разбираш ли, Джони, разбираш ли?
Сирената изрева.
Чудовището отговори.
Разбирах го, разбирах всичко — милионите години самотно очакване на някой, който никога не ще се завърне. Милионите години самота на дъното на морето, безумието на времето там, когато небесата са се изчистили от летящи гущери, блатата във вътрешността са пресъхнали, гигантските ленивци и саблезъбите тигри са имали своите епохи и са потънали в асфалтовите езера, а хората са тичали по хълмовете като бели мравки.
Сирената изрева.
— Миналата година обикаляше и обикаляше цяла нощ — каза Макдън. — Не идваше много наблизо, сякаш беше объркано. Или може би уплашено. И малко ядосано, след като е изминало целия този път. А на следващия ден най-ненадейно мъглата се вдигна, грейна слънце и небето стана синьо като картина. И чудовището се махна от горещината и тишината и не се върна повече. Сигурно цяла година е премисляло станалото оттук и оттам.
Сега чудовището бе само на стотина метра и със Сирената си крещяха един на друг. На светлините на фара очите му бяха огън и лед, огън и лед.
— Това е животът — каза Макдън. — Някой винаги очаква някого, който пък никога не се прибира. Винаги някой обича нещо повече, отколкото нещото обича него. И накрая ти се иска да унищожиш нещото, каквото и да е то, само и само да не те наранява повече.
Чудовището се втурна към фара.
Сирената изрева.
— Да видим какво ще стане — каза Макдън.
Изключи Сирената.
Последвалата минута тишина бе тъй напрегната, че чувахме биенето на сърцата си в остъклената част на кулата и бавното, мазно въртене на фара.
Чудовището спря, замръзна на място. Огромните му очи-фенери примигнаха. Устата му зейна. Чу се тътен като от изригващ вулкан. То завъртя глава насам-натам, сякаш търсеше звуците, сега потънали някъде в мъглата. Взря се във фара. Изтътна отново. После очите му пламнаха. Надигна се, разбивайки водата, и се втурна към кулата. В очите му гореше ярост и мъка.
— Макдън! — викнах. — Включи Сирената!
Макдън затърси пипнешком копчето, но докато го натискаше, чудовището отново се изправи. Зърнах за миг гигантските лапи, блестящата люспеста кожа в ципите между подобните на пръсти израстъци, посягащи към кулата. Огромното око от дясната страна на измъчената глава светеше пред мен като котел, в който можеш да паднеш с писъци. Кулата се разтърси. Сирената изрева; чудовището също изрева. Сграбчи кулата, захапа стъклото и то се пръсна върху нас.
Макдън ме сграбчи за ръката.
— Надолу!
Кулата се разлюля, трепна и започна да поддава. Сирената и чудовището ревяха. Запрепъвахме се и едва не се изтъркаляхме надолу по стълбите.
— Бързо!
Стигнахме долу точно когато кулата започна да се срутва отгоре ни. Скрихме се под стълбите в малкото каменно мазе. Последваха хиляди разтърсвания от дъжда камъни; Сирената внезапно млъкна. Чудовището се хвърли върху кулата. Тя падна. Двамата с Макдън клечахме, вкопчени един в друг, докато светът ни се сриваше.
После всичко приключи, остана единствено мракът и плясъкът на морето върху голите камъни.
Това и другият звук.
— Слушай — тихо рече Макдън. — Слушай.
Зачакахме. И тогава започнах да го чувам. Отначало мощно всмукване на въздух, после риданието, смущението, самотата на огромното чудовище, свило се върху камъните отгоре ни, така че противната воня на тялото му изпълваше въздуха на мазето. Съществото изпъшка и изплака. Кулата я нямаше. Светлината я нямаше. Онова, което го бе призовавало през милиони години, го нямаше. И чудовището отваряше уста и надаваше мощни ревове. Ревовете на Сирената, отново и отново. И сигурно корабите далеч в морето, които не можеха да видят светлината на фара или каквото и да било друго, са си мислили — ето го самотния глас, сирената на Самотния залив. Всичко е наред. Заобиколили сме носа.
И така продължи през остатъка от нощта.


Следващия следобед, когато спасителите ни изкопаха от затрупаното ни убежище, жълтото слънце грееше ярко.
— Срути се отгоре ни, цялата — мрачно обясни господин Макдън. — Няколко вълни ни удариха здраво и фарът просто се срути.
Ощипа ме по ръката.
Нямаше нищо за гледане. Океанът бе спокоен, небето — синьо. Единственото странно нещо бе страхотната воня на водорасли от зелената слуз, покриваща падналата кула и крайбрежните скали. Бръмчаха мухи. Пустият океан разбиваше вълни в брега.
На следващата година построиха нов фар, но междувременно си бях намерил работа в малкото градче, а също жена и малка уютна къща, която светеше с жълта светлина в есенните нощи; вратите бяха заключени, а от комина се виеше дим. Макдън пък стана господар на новия фар, построен по собствените му указания от железобетон. „За всеки случай“, бе обяснил той.
Чудовището?
Никога вече не се появи.
— Изчезна — каза Макдън. — Прибрало се е в Дълбините. Научило е, че не можеш да обичаш прекалено силно на този свят. Върнало се е в най-дълбоките Дълбини, за да чака още милион години. Горкото! Чака ли, чака, докато човекът идва и си отива от тази жалка мъничка планета. Чака и чака.
Седнах в колата си и се ослушах. Не можех да видя нито фара, нито светлината му от Самотния залив. Чувах единствено Сирената, Сирената, Сирената. Като зова на чудовището.
Седях и ми се искаше да можех да кажа нещо.

Край 

                                                                                          by Рей Бредбъри 

П..С. За мен това е един страхотен разказ,малко тъжен за съжаление...Подчертаното място е направено нарочно,защото това е един страхотен читат за мен.И много,много верен.

Лятото си замина и дойде есента

Аз съм отвратителен човек.Как може да не си поддържам блога? :Д:д
Нека започна със заключение на таз годишното лято :Д.Това лято наистина беше различно.До толкова колко не мога да си представя :д.Влюбих се в един прекрасен човек .И наистина много го ОБИЧАМ!!Мога да кажа че цялото лято се въртеше около него за което малко ме е срам,че не можах да отделя време на някой хора.Но май няма никой разочарован.А успях да се видя с почти всички с които исках.Ходих и на почивка.Починах си .Ядосвах се,сблъсках се с някой нови неща и ги превъзмогна.Научих какво е наистина да те боли!!
Любов,приятелство,ревност,тъга,болка ,всичко....
 О ,а  каква прекрасна есен си имахме в София.Говоря за началото й.Топла и свежа точно като подобаващо продължение на лятото,само училището беше там ,за да ни напомня гадната истина...После стана по-студено и не исках да призная ,че есента може да бъде толкова гадна.Но това ми помогна да се наглася към училището,което в никакъв случай не ми е приятно и няма да ми бъде ...ммм сигурно НИКОГА .Сега си имаме и гадни и хубави дни.За моя радост все още има слънце и синьо небе.А аз може да се каже ,че съм щастлива.Много обичам есента,адски е красива.Просто всичките тези цветове ме опияняват и вдъхновяват.
Проблемът ми е смотания ми рожден ден.Не съм от тези хора,които си мразят рождените дни по принцип,но винаги имам големи очаквания за това проклет ден.А тази година не искам да имам нищо.Е искам подарък със сигурност.Но да се събирам с някой..не ми се мисли,а пък да си стоя вкъщи ще бъде адски тъпо.Голяма тъпотия е като цяло.Защото дори не знам какво искам,а и да знам ,знам че не може...
Е нека привършвам.Този блог никой не го чете,пиша го просто да си припомня един ден за тези времена. ..


                                                                                                     S.A

                                                           

Да намериш смисъла

2 километра.Толкова беше плажната ивица на големия плаж в Китен .И аз и семейството ми щяхме да я изходим цялата.Пясъкът усложняваше ходенето ми,а вълните се разбиваха в краката ми и стигаха до ръбчето на късите ми бели панталонки.А аз ходех далеч от родителите  си и наблюдавах хората."Това е почивка "казвах си аз"другите хора почиват не можеш ли и ти".Но аз не можех.Намирах се на около 500 километра от приятелите си и човека който обичам .За мен това не беше почивка ,а поредното мъчение.Вървях и вървях и гледах морето.От този ъгъл ми се виждаше безкрайно.Синьо,синьо докъдето ми стигаше погледа.И изведнъж ме осени идеята ,че аз трябваше да съм тук.За да мога да намеря себе си.След толкова много дни на тичане насам натам с една и съща цел бях забравила коя съм.Бях забравила че лятото свършва и нямам време ,а имам планове.
Не мисля ,че ще променя нещо.Може би малко,за кратко,но ще ми омръзне.И ще се върна пак към това,което правих цяло лято.Просто трябва да гледам малко по-различно.Трябва да си спомня ,че е дадено колкото е дадено и,и да насилвам за повече няма да е от сърце.Говоря за всичко.Просто искам да се видя с някой хора,да опитам с някой нов стил и да направя нещо щуро.Да толкова много ми се иска кръвта ми да кипне,нoo  май няма да е скоро :д
 Е оставаха още няколко дни който все някак ще изживея.А дотогава ще се радвам на безкрайното синьо море,горещия пясък под краката си,гофретите с шоколад и на страхотната книга в ръката си. :):):)

                                                          Целувки и  прегръдки:S.A

Too Little Too Late

Fly away

Got to fly away
Got to fly away

Since I was a little girl I knew what I wanted
One day I would see the world and make my mark on it
Put in time, sacrificed never thought of thinking twice
Since I was a little girl I dreamed
Now I'm standing with you in this terminal
With a ticket so far from your love

Can I have one more kiss, one more touch
I just can't get enough of you
But I'm in a rush I got to fly away
Planes waiting up for me right at gate twenty-three
There's a doorway to my dreams
I could go or I could stay
Should I change my life or miss my flight?

My alarm clock in the morning said you got to go now
The breakfast you were calling and my heart just broke down
Cause tomorrow we will be waking up separately
Wish I never heard that clock ring
See I don't want to win if my hearts got to lose
(Don't want to win, don't want to lose)
So how in the world do I choose?

I just need one more kiss, one more touch
I just can't get enough of you
But I'm in a rush I got to fly away (fly away)
Planes waiting up for me right at gate twenty-three
There's a doorway to my dreams
I could go or I could stay
Should I change my life or miss my flight?
(Change my life or miss my flight?)

How can you measure the promise of love
When it's weighing against a chance that comes once
How can I leave when I know he's the one
When the dust settles he might not be here

And I'm standing with you in this terminal
Crying my eyes out in tears

I just need one more kiss, one more touch
I just can't get enough of you
But I'm in a rush I got to fly away (fly away)
Planes waiting up for me right at gate twenty-three
(Planes waiting up for me at gate twenty-three)
There's a doorway to my dreams
I could go or I could stay
Should I change my life or miss my flight?
(Should I change my life or miss my flight?)
Should I change my life or miss my flight?
What do I do? (change my life or miss my flight?)
Fly away, MmmMmm
Got to fly away
I got to fly away

Ако можех да остана

 Щастието има ли си определен срок?И ако е "да" защо по дяволите.Толкова ли не може да си остана такава влюбена,щастлива,радваща се на лятото.Но лятото ще си отиде.Ще дойде есента ,а колкото и да я обичам тя няма да ми донесе нищо хубаво....

 Поредното местене.За петнайсете си години и половина съм се местила около 6 пъти .Много забавно,а?Да, нали?! Ново училище,нова детска градина,нова работа,нов дом .(Странно наричам апартамента в който сега живея мой дом,но съм 1000 % убедена ,че той не е наистина.Честно казано дори го мразя.).
 Чудя се какво ли е да живееш цял живот в един дом,с едно училище ,с приятел от детство.Дали е хубаво?Сигурно щеше да ми омръзне до колкото се познавам.Но е ,нямам шанса да знам отговора на този въпрос.
 5 години толкова най-много съм се задържала на едно място.Тъжно е .И ми се плаче определено.Се пак ще изгубя почти целия си живот и ще трябва да започна от начало с всичко.
Странното е че никога не съм си събирала багажа.Винаги го е правела мама,е с малко помощ от тате де.Този път искам да го направя аз.Искам внимателно да подредя живота си ,да изхвърля това ,което не е нужно да се помни,а останалата част да я сложа внимателно в кашони и да я отнеса със себе си ,където и да отида.
 "Може ли да получа още една целувка,още едно докосване.Просто не мога да се наситя.Но сега бързам,трябва да отлетя надалеч....." .За последен път да почувствам всичко.И после да си отида.
"Виж не искам да печеля ,ако моето сърце ще загуби.." Но истината е че нямам избор.Ще трябва да променя живота си.Колкото и да е гадно.Може би този път ще намеря моя дом!
 Ако можех да остана...Истината е че дори не знам дали ми се иска да остана.Искам да съм в същия квартал,близо до приятелите ми,до училището ми.Но искам и вкъщи.
Е и все пак съм една голяма оптимистка(понякога) и се надявам да не се наложи да се местя и да съм си вкъщи едновременно,при хората винаги има начин се пак .ХД

                                                                                                            Целувки и прегръдки S.A

Лятото е сега

Защо ли не съм писала?Доста интересен въпрос,като се има предвид,че определено имах какво да напиша.Но просто нямаше смисъл да си пълня блога с постчета от типа "Колко го мразя","Колко е трудно","Кога ще свърши".Всичко мина и замина и се надявам да си остане в миналото.Надявам се всички страни да са си взели поука.Аз определено си взех.Дано никога не повторя грешката си.Леле отново думата никога Хд.

Е ето го, дългоочакваното лято.В началото мислех ,че ще ме разочарова с тоя дъжд,но сега си е точно такова.Сухо,с разпродажбите в мола,седенето по пейките и говоренето на глупости..но май вече адската жега.Може да не го обичам,,но това не означава ,че не му се радвам поне малко (Хд откачала съм и то голяма ,нали?).
Нямам търпение да отида на море(любимата ми част от лятото :П ).Ще ми се и Стеф да дойде,защото явно аз няма да мога да отида при нея.Ще ми се и всичко да е наред.Но то всичко като че ли е наред де,само е малко по-странно Хд....
Радвам се и на летните хитове ,и на малкото дрехи Хд,и на новия лаптоп Хд.....
Общо взето щастие и любов.
Хей хора радвайте се на лятото ,колкото и горещо и пусто да е .Понякога може да бъде и вълшебно.А то е тук и сега точно в този момент.Радвайте му се!Пожелавам на всички мой читатели много щастие,сбъднати мечтни,приятели с които да споделят всичко това и любов ,която да им завърти главата! :П :)

П.С. Теди е в Англия.Много се радвам за него.И си чакам подаръка като се върне ,естествено.Хд...О и Теди никога не си бил сам :*

Bay,bay school

Още една учебна година си замина.Още една перфектна характеристика.Още един отличен успех.Още една години през която се промених.Още една незабравима година .Приятелства,идеали,предатели,любов .Всичко.Годината беше и ужасна и прекрасна и си отиде .както винаги.Година в която бях себе си,но бях и някоя друга.Година в която превъзмогнах себе си.Ще те помня винаги .Хиляди снимки останали в паметта ми Хиляди спомени като клипчета ще се превъртат отново и отново в главата ми....
През тази година намерих хора за които си заслужаваше да отида на училище.Е естествено имаше и хора заради ,които не исках и да си помисля за  училището.Но замислете  се ,навсякъде има такива хора и винаги ще ги има..
Гадост и радост.... Хд .Да не забравяме за наказанието,спора с учителите и директорите Хд.Но и жегата смеха с Деси,лиготиите с Мишка,момчетата ....
Та това е просто не знам какво повече да напиша.Чао..

П.С.Тази публикация трябваше да я пост отдавна ,но....

О скъпа моя пролет

О скъпа моя пролет.Отиваш си така,както си дошла.Не с трясък а с шепот.Заменила бе студа ,но сега горещината теб ще замени.О скъпа моя пролет ще си замине красотата ти,ще си отидат дъждовете ти , слънчевите ти лъчи вече няма да галят кожата ми-лятното слънце ще я изгори.О скъпа моя пролет отиваш си така,както си дошла,не с трясък,а с шепот,даряваща любов...

Не обичам лятото.Нека бъдем честни празни улици,адска жега и пълна скука.Така де ако сте градски момичета или момчета като мен и си останете цяло лято в София(с изключение на седмицата море и дните в които се забутвате с родителите ти в планината).Предното лято беше различно.Надявам се и това да е.Не го искам по-хубаво,не съм нахална,просото не искам да съм сама.Да сменям безцелно каналите на телевизора и да се карам с малката си сестра,която да вмъкна безкрайно много обичам,нищо че не и го казвам често.Някой ще кажат е няма училище през лятото.Е да ,ако сте тъпанари училището ще ви тежи....
Определено обичам повече пролетта.Свежа,чиста,зелена ,галеща кожата ти мека слънчева светлина,пролетните дъждове.Период на прераждане(малко банално но точно това е думата).Времето през което мога да нося любимите си дълги дънки,тениска и когато захладнее любимото ми коженото си яке..Мъчно ми е че си отива.По-точно тя вече си отиде.Сега е времето адската жега, в която сълзите ти изсъхват още преди да са достигнали до брадичката...
Винаги ще помня тази пролет,точно както ще помня и тази преди 2 години....

Нещо истинско

 Нека се заслушаме в гласа на прибоя.Силен,мощен,очарователен,олицетворяващ яростта и в същото време  спокойствието.Защото това е неговата същност.Шепнейки на вълните той прави това за което е създаден.
 Аз не виждам нищо  лошо,напротив виждам само красотата.Отдавна забравих за омразата.Тя само ме погубваше. Опитвам всичко отначало с малко повече любов,с малко повече нежност, с малко повече внимание.Всичко започва отначало.Се едно никога не е било и сякаш никога няма да бъде.
 Стоя на брега и чакам.Какво ли,и аз не знам?!А може би и никога няма да науча.Нещата вече са различни.Аз вече съм различна.Но все още ,дори и с цялото спокойствие на света,усещам че нещо ли липсва.Сякаш съм само една малка прашинка във времето.А не е ли така?Да всъщност е така.Но има и друго сякаш съм празна отвътре,напълно празна.
 Седя и си мисля.Затворила очи,слушайки гласът на прибоя се опитвам да намеря тези толкова важни за мен отговори.Отварям очи.Виждам цялата красота на океана погълнал толкова много мечти,толкова много любов,толкова много сълзи,толкова много животи.И най-накрая намирам отговорът си.Единственото нещо,което ми липсва,частичката ,която ще ме накара да се почувствам цяла..любовта,истинската любов.
 Толкова просто,толкова сложно.Нещо истинско..

                                                                                                S.A

28 май 2011

 Отдавана не съм писала.Затрупана съм с чернови.Мънички недовършени творби,който може би никога няма да бъдат довършени ,пък още повече да бъдат публикувани.Но просто вдъхновението ме е напуснало,а всички останали дни  ми се струват много ... мммм не знам ,просто да кажем не като за блога Хд.Но днес ,днес беше различно.
 Часът ,когато се разсъних за първи път беше 7:26.Не е рано като се има предвид ,че съм си легнала в 11,но аз бях адски изморена и ми идеше да линчувам Криси заради ранният и смс.Та естествено че не станах Хд.Станах не чак толкова доброволно в 8 и 25,когато мама ми беше направила закуска.Умирах от глад,имам чувството че напоследък само ям и само съм гладна Хд.Та закусих,гледах детски( Хд),оправих се и излязох, с малко закъснение.Естествено 85 ми тръшна вратите под носа и реших ,че днес повече няма да се кача на този ужасен автобус.Отидох за традиционния трамвай , с който стигна за удивителните 10 минути,а спирката ,която ме делеше от мястото на срещата (сиреч KFC) я минах с кракомобила Хд.Бях закъсняла само със 7 минути(ако бях изчакала следващия 85 щяха да са само 4,но отказах да тичам за него(отново) за една спирка)... На мястото на срещата дойдоха удивителните 13 човека + мен .Подписаха ми се на списък ,които ще трябва да представя на класната ,и тръгнахме .Всеки на където му иска  душата Хд.Едни в "Papaya",защото била най-близо,втори някъде да се напият.А трети,сиреч ние ,отидохме в Борисовата градина.До ЦУМ с кракомобила Хд,а от там за една спирка с метрото.
 Като цяло беше много хубаво.приятни разговори,разходки,мързел,сладолед,смях и песни(буквално Хд).Аз естествено свинята не се задоволих само със сладолед, а ми трябваха и пуканки Хд.А Мими горката въздишаше по един пич със сладък задник Хд.
 Като се заканихме да си тръгваме дойде и още едно момиче от моя клас(коментар за момичетата, с който бях (Хд ) сладки са особено Деси и Мими ,Никол ми е приятна ,а Бони ,тя определено е човек  с който можеш да водиш смислен разговор).Видяхме се ,подписа се в списъка и аз ,Деси и Мими тръгнахме.Трябваше да мина през работата на тате за някакви неща.Деси и Мими се отказаха, боляха ги краката ,а ходенето беше поне половин час,така че те се качиха  на следващата метростанция и се прибраха, а аз геройски се лутах из глухите улички и не се загубих (happy) .Взех нещата от тате,качих се на 6 трамвай (отново,с него отидох и до KFC ) и се прибрах.
Ядох(свиня Хд),починах си и ми се обадиха да излизам.(Имам чувството че понякога не почивам Хд.)Беше дошъл Павката .Един пич от стария ми клас.Беше забавно.Бяхме и с Мари,които не  съм виждала от сумата време(това мой трябва да го подчертая Мари за теб Хд).Бях си облякла любимата ми тениска ,за вечни времена,от Jennifer,както и новите сандалки и си ми беше супер.То ние бяхме  в Тедди през повечето време ,но това са подробности Хд.Играхме покер и бих казала ,че определено имах късмета на начинаещия Хд.Не знаех какво правя.Но ги победих (happy).
Прибирането в нас ми се виждаше адски гадно нещо,въпреки че бях адски изморена и сега за мене  блажено удоволствие на си лежа на леглото ,и да си слушам любимите песнички Хд , все пак днешния ден беше дълъг....

Преди седмица и за напред

"Творчески настроена"?Да бях .Но вдъхновението бързо отлетя от мен и остави само бледи светлинки в съзнанието ми..
Имах време.Бях болна.Но и бях прекалено възбудена ,за да си стоя вкъщи и да боледувам като нормалните хора.Успях да простя само един ден.Следващите бяха доста интересни.Пазар(от които съм изключително доволна въпреки че беше малък) ,събиране,рожден ден  и отново събиране.Виждате ли никакво време за учене Хд. Е да ама новата седмица дойде с пълна сила.Дойде обърка живота ми и си отиде."Благодаря ви ваше величество!"
Е аз нали съм станала някакъв супер специалист и се оправих.Хд .Благодарение на хубавите моменти от седмицата.Готините хора в класа ми(колкото и малко да са те,за съжаление) .Природата.Чистия въздух.Красотата.Малкото слънчеви лъчи.И най-вече на най-добрите приятели на света .Ооо  и как можах да забравя хубава музика Хд.
В момента навън няма слънце,сама съм ,като се изключи спящата ми мама,чака ме ужасна седмица(класно,контролно,ден на училището,на който трябва да присъствам,но все още имам вариант да се измъкна),но това не ме  плаши.Не съм тъжна.Седя , слушам Playing With Fire и мечтая за следобедно слънце и любов.Кроя планове за кино и пазар.Чакам лятото ,а с него и безгрижните дни с приятели и морето.....Не мисля за настоящето то ми се вижда прекалено сложно.Близкото бъдеще....ако се развиват нещата по план ще е трудно,но пфф кога нещата са се развивали по план Хд, а и се пак ще имам избор..трябва.....
Тази седмица за първи път по литература получих интересно домашно.Трябваше да напишем акростих.За мен като творец естествено е много интересно,за другите да кажем че трябваше да се помъчат малко .Е моето и на Криси бяха много хубави(мисля да публикувам няколко ,след известно време Хд) ,даже много ,но някой от тези на другите много ми харесаха и реших да не чета моите,а да измисля нови много по-хубави и да затапя всички.Какво да направя,обичам да съм най Хд..
Е аз ще ви оставям.До следващият път.

                                                                                     Целувки: S.A

Творчески настроена

Здравейте скъпи читатели.Вдъхновена съм и то адки много.Имам идея за много нови постове,за нови текстове ,за нов начин на живот.И всичкото това нещо  благодарение на постановката "Дон Жуан" на която присъствах вчера с Криси и някакви хора от училище.Беше наистина невероятно Крис,трябва да го повторим и да вземем, и Цвети с нас.Клиюки,смях и лично за мен ,неща от пиесата ,които ме накараха да се замисля.А и как да не искам пак като до мен седеше такъв "красавец" Хд,според мен този отпред беше по-хубав .Ама то се подразбира нали е по-голям Хд....А и края на пиесата беше направо уникален.
Не се безпокои Мари,няма да стана като Дон Жуан Хд,не това имам предвид под нов начин на живот.А това че раздялата понякога е за добро....
Вчера започнах и нещо ново Хд ,за сега незнам дали ще е разказче или ще спре до тук ,но ще видим ....
А аз ви оставям,защото училището ме зове,но много скоро ще пиша пак.
                                                                                         S.A

Правилно и грешно

Кое е правилно?А кое е грешно?Хайде хората ,които мога да ми отговорят на тези въпроси да си кажат.Но искам всички правилни и грешни неща,а не само частиците....

"Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни.И като станат част от живота ни,започват да се опитват да го променят.И се сърдят,когато не правиш това,което те изискват от нас.Понеже всеки си мисли ,че знае как другия трябва да живее живота си,но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен."

Напълно съгласна съм.Други мения.Хайде де не се стеснявайте по надолу има къде да си оставите  коментари.А сега нека първо аз да се доизкажа.Все пак свободата на словото това е което имаме в 21 век,нищо важно повече.....
Омръзна ми от хората ,които ми казват какво трябва да правя.Омръзна ми от тъпия морал.Кой по дяволите е измислил тази дума?Защо трябва да правя това.Ами ако просто искам да отида и да почна да драскам графити по стената на някоя сграда или ако спя с някой .Защо по-дяволите да е грешно.Първо красят сградата и второ сексът не е грях...
Въпросът е че аз не съм такава.Не обичам да престъпвам закона или да се правя на прекалено голяма.Достатъчно отговорна съм .И мисля че заслужавам доверие и свобода.За мен да бъдеш луд не е болест.Се едно да кажеш че котката и кучето са различни ,защото кучето е болно. Това че си различен те прави уникален,а не болен.
Аз съм лични пример че съм яко смахната.Настроението ми се променя за секунди.Какво ще  облека е мистерия и за самата мен.Трябва да отворя гардероба и да кажа "ами нямам трябва да си купя.." или "а така както винаги".Косата си я  харесвам.Особено сега,преди не я Хд.Обичам и в следващия момент мразя....Предизвикатества за мен е удоволствие да се справям с тях...
Може би още не съм пораснала достатъчно.А може би съм по-зряла за възрастта си.Кой знае.Аз лично знам само едно,едва ли има правилни или грешни неща,моралът е наше деяние.Трябва да живеем както искаме,да си имаме доверие(повярвайте ми хора това не го забравяйте) ,да прощаваме и да се обичаме...
                                                                        Целувки S.A

Spring Vacation

Е пролетната ваканция си отмина.Тази толкова чака от мен ваканция дойде и си отиде.Стори ми се много кратка..Но какво да се прави.Е ще имаме още два дни почивка през този месец,през по-голямата чат от май месец също ще почиваме,а юни за съжаление целия ще си го учим...трябва да има повече  празници през юни...охх къде се отплеснах.Но какво да се прави като всяка една частичка от мен желае да е топло и да си почива.Да спи до късно ,да излиза всеки ден ,да не припарва до учебниците,да събира повече витамин "Д",да има още много незабравими моменти....охх мечти.
Какво мога да каза за тази вакнция...Ами беше хубаво като цяло.Стеф беше тук.Какво повече мога да искам.Е признавам се ,че бях много сърдита в началото ,без причина и на целия свят Хд ,та станаха няколко гадни работи,но какво да се прави така си го послах така трябваше да бъде...Ходихме до "Средика"..какво да кажа Mall , не беше лошо ,но продължавам да не харесвам моловете Хд.Играхме волейбол....Излюпиха се много семки ("Вуйчо Ваньо" ,нашто семе хД).Имаше и женски ден....
Важното е че накрая всичко е ок.Беше много хубаво и искам пак Хд....

"Та той е един непознат!"

Измина още една година(е една година и един ден...просто вчера ме мързеше да пиша,а и имах по-добро занимание).Още една година в очакване на онова нещо ,което никога няма да се случи.Още една година в търсене на любовта.Хаха любов да бе ...Но край вече спрях.Вчера си загубих половината ден ,за да си спомня всеки детайл,но има ли значение по дяволите ?!Искам просто да забравя и да продължа напред.Та аз го правя,но все още нещо ме човърка.....Край всичко свърши вече не ме интересува.Късметлийка или не .Не ме интересува.Каквото това,колкото толкова.Има и по-важни неща в живота....Или не.
Объркана съм .А и знам че ви обърквам ..може би само Мари знае истината :д (отново проблема с емотиконките :д )..
.Майната му на всичко ,ще забравя както винаги....Все пак "Та той е един непознат!"

                                                                                                        S.A

Животът е дар

Осъзнах нещо.Не ценим живота си.Или по точно аз не го ценя  или поне до сега де ...

Вглъбени в сивото си ежедневие вървим по път ,но без посока.Гледаме просто да избутаме поредния ден ,без да се поинтересуваме какво ще бъде бъдещето ни ,вървим и не забелязваме нищо....

"Животът е дар" това ми каза Мари преди време,преди много време .Но това изречение ми се заби в мозъка и не излиза от там.Тогава не бях съгласна с нея,защото не разбирах,не оценявах,не обичах.Сега..няколко години след това съм напълно съгласна с нея.

Понякога животът може да ни се вижда отвратилен.Тъжен,мрачен ,свят без любов...Но замислете се ,това не си ли го правим ние самите!?Не предизвикваме ли всичко лошо самите ние?Защото ние управляваме живота си.Ние обичаме и мразим.Ние изхвърляме кучетата си навън ,а след това ги прибира някой друг човек .Ние оставяме децата си по сиропиталища,за да ги вземе по-късно някой от нас ..или да останат завинаги сами.Ние тровим планетата си.Ние си харчим парите прекалено безразборно.Ние си продаваме любовта. Ние се убиваме.

Но ние можем да се погрижим за децата си.Можем да обичаме  хората около нас.Родителите си,братята и сестрите ни,роднините ни,приятелите ни и човека (с главно "Ч") до нас Да прощаваме. Да попречим на глобалното затопляне.Да спестим пари.Да си вземем домашен любимец и да обичаме и него.Ние можем да бъдем свободни.Да усетим вятъра в косите си и да се насладим на момента.Можем да грешим и да печелим от грешките си...

Хора бъдете по-добри.Обичаите.И не забравяйте ,че за  всичко си има причина.Все пак: "Това което за един е правилно,за други е грешно!".

                                                                                                           Целувки S.A

Tattoo

Oh, oh, oh
No matter what you say about love
I keep coming back for more
Keep my hand in the fire
Sooner or later, I'll get what I'm asking for

No matter what you say about life
I learn every time I bleed
That truth is a stranger
Soul is in danger, I gotta let my spirit be free
To admit that I'm wrong
And then change my mind
Sorry but I have to move on
And leave you behind.

I can't waste time so give it a moment
I realize, nothing's broken
No need to worry 'bout everything I've done
Live every second like it was my last one
Don't look back at a new direction
I loved you once, needed protection
You're still a part of everything I do
You're on my heart just like a tattoo

(Just like a tattoo, I'll always have you

I'll always have you, I'll always have you)

I'm sick of playing all of these games
It's not about taking sides
When I looked in the mirror, didn't deliver
It hurt enough to think that I could
Stop, admit that I'm wrong
And then change my mind
Sorry but I gotta be strong
And leave you behind.

(Just like a tattoo, I'll always have you
I'll always have you)

If I live every moment
Won't change any moment
Still a part of me and you
I will never regret you
Still the memory of you
Marks everything i do

Just like a tattoo
I'll always have you

03.03.2011

Честит празник на всички!

Аз  лично не разбирам ,защо празнуваме 3 март,все пак не тогава е било нашето истинско освобождение.А пък да не говорим че чак от 1908 България е станала независима държава.Но както и да е, важното е че днес почивахме Хд..трябва да има повече такива дни ..Хд
Та днес мога да се похваля, че си оползотворих деня и не изгубих почти никакво време за глупави неща.Наспах се ,почетох от прословутия "Ерагон",който ми беше станал безинтересен,но сега отново ми е интересен Хд,лакирах се ,размотавах се .И излязох.Бях с наще,но все пак беше готино.Висяхме дълго време в книжарница,гледахме филм и се нахранихме в mCdonalds.Фимтът беше "I am number 4".Страхотен филм .Имаше си всичко.Романтика,приятелство,бой и опожарено училище Хд(все пак мечтата на всеки ученик все пак е да види как  училището му гори Хд).Искрено го препоръчвам на всички.Май има и някаква книга,не е зле да си я взема Хд.И тя ми се вижда интересна Хд.
Днес обаче пренебрегнах приятелите си.Нищо ,утре ще наваксам Хд..

 P.S Линк към резюмето на книгата 

Няма да забравя

Не мога да забравя!!
Не мога да забравя онзи поглед,гласът му,излъчването му,начинът, по който се чувствах тогава и колко глупаво постъпих.Бях заслепена от случилите се неща,бях се променила.За кратко бях успяла да захвърля себе си и да се опитам да бъда някоя друга.Но защо точно тогава,защо трябваше да изпусна може би едиственият си шанс.Защо трябваше просто да стоя и да гледам.Но аз никога няма да забравя.Както няма и да забравя горещия пясъкът под краката си,вълните разбиващи се около мен,водата под краката ми -топла и студена едновременно,прегръдката на онова лято,различното лято.Лятото след ,което никой не беше същия.Ще запазя всеки спомен,колкото и нищожен да е той.Ще запазя спомените за онова лято,както и за онова непознато за мен момче.Защото с някой хора се срещаш всеки ден и се подминавате,но други оставят следа без дори да спрат..

Честита Баба Марта

Честита Баба Марта на всички.Аз определено не обичам много ,много мартеници и бас държа ,че до 2-3 дена ще остана само с оригиналната си червена гривничка,но за всички ,които обичат да се кичат нека си се кичат.Честит рожден ден и да Дженсън Екълс( по познат ба всички като Дийн от Supernatural).Пожелавам му много здраве ,щастие ,любов и много готини роли.Та този публикация не е голяма ,та тя дори е по-малка от малката,ако има такова нещо де Хд....но просто исках да ви честитя Баба Марта и да си пожелая по-хубаво време през женския месец...=]

P.S.Днес бях до детската градина с мамс и децата там се караха дали Баба Марта е истинска и бяха много сладки и беше много забавно....ХдХд

Нещо хубаво

Искам да се извиня за тези толкова тъжни и яростни публикации.Аз не съм такъв човек обичам да се смея ,обичам да се усмихвам и въпреки че съм си чист реалист , обичам да мечтая.Но просто хората около мен са ядосани с "вечните проблеми" , без израните физиономии и тези толкова банални лъжи,че няма как да не се влияя.

Та сега ето един хубав пост само с хубавите неща.
Ще започна с най-готиния купон на който съм била ,тоест рождения ден на Теди.Беше супер забавно и определено ще го запомня.А и междодругото Теди тортата беше много вкусна Хд (та пак няма емотиконки Хд)....
Тази седмица можах да се порадвам и на малко сняг,които изчезваше до обяд ,но въпреки това беше уникално красиво ,както винаги де.(Не говоря за невероятния студ ,които бе сковал София Хд)....
Радвам се и на великите "Казина и игрални зали",които ми докараха единствената шестица за месеца(яко трябва да се стегна)...
WT...Видях го днес и повярвайте ми направо не можах да повярвам.Излизам  си от "Топ гън"(квартален минимаркет Хд) и го гледам ходи си заедно с неговата компания.Фактът веднага ме накрая да се усмихна ,а също така и да се убедя че не е много хубав ,но какво да  направя ?!Харесвам го и това е !
Нямам търпение за полетта.Това е може би любимият ми сезон.Просто самата мисъл за тънки дънки , тениски или потници ,цветя ,живот ..всичко ме опиянива...

Най-сетне дойдоха,така желаните от мен събота и неделя.Направо не мога повярвам.Определено няма да ги пропилея.....

P.S.Тази публикация е специално за Теди Хд.Приятно прекарване на съботата и неделята!

По течението

                                                                          Не чувствам.

През последната седмица ми се натрупаха адски много неща.Недоволни родители,хаос с директори и дори и да не ми се иска да го призная ,успехът ми пада.Не мога да уча просто.Толкова съм зациклила ,че не мога дори да се вслушам в  собствените си мисли.Карам по инерция ,докъдето мога .А след това ...след това просо вдигам ръце и се отказвам.Спирам да мисля ,спирам да чувствам и оставям ядът да ме завладее и след това да дойде безчувствеността....Имам чувството че мозъкът ми отказва да работи.Сутринта като се събудих в главата ми все още звучеше песента на Matthew West-Family Tree ( не че не я харесвам ,обожавам я ,но по принцип не съм свикнала да ми се забиват такива неща в мозъка ,а да не мога да запомня един тъп закон за опазване на околната среда :@ ...защо ли няма емотиконки?) ,а кошмарът ми беше по размит и от обикновено.
И най-лшото е че не правя нищо .Просто оставям  живота да си тече,точно като река .Вървя по течението и няма нито една дига ,която да ме спре .Защото няма кой да ме спре...Забравих да обичам!

Мразя училището си

Мразя училището си.Имам чувството ,че когато отивам там отивам в затвора. Тъпи униформи ,"прилично поведение",изобилие от кифли и парцали,  почетните пе-да-ли (извинявам се за нецензорираната дума)и тъпите учители(като изключим няколко като госпожата по история,физика и нямам представа, може би свършиха).И като капак на всичко ужасно трябва да се държим прилично ,което на директорски език означава седем часа да си седим на чинчетата и да не ставаме.Иначе ,иначе ние сме вновни за всичко....
Поредната тъпотия  за която ни се скараха  е падането на мазилката на стената до вратата .Е  как няма да падне като вратата постоянно се треска ,но това е друг въпрос ,който включва мързелът на майстора ни и тъпата училищна сграда ,която се  руши  постоянно.Та сега цялия клас ще получи наказание( за мен е второ и могат да ми спрат стипендията от което естествено побеснявам).Е може би трябва да призная че имам малка вина,защото тъпата мазилка падна ,когато аз затворих вратата,но представете си едно 15 годишно момиче да тругне за чупи стена.Абсурдно ,нали?!Но както и да е трябваше да търпим конско ,да бъдем наказани и охххх ,защото по дяволите нарочват точно нашия клас...

Хубавота е че говорих с тате и ако класната ни не може да се справи(което се случва всеки път) той лично ще отиде да се разправя .И ако не стане на неговото ще пусне оплакване в министерството(да тате си е двете крайности също като мен Хд ..май няма спор на кого съм се метнала по характер Хд) .Нещото което не ми харесва обаче е че може и да ме премести в друго училище(става въпрос за Тоха в Банкия ),а на мен това хич не ми се нрави.Нека си го кажем направо ,никой не обича новите училища ,ако можехме да започнем в едно и да си  останем там през цялото време хич нмаше да е зле....Но това е фантазия, реалността е друга..Борба да почучиш всичко,което някога си искал...А точно в момента искам едно нармално училище и по-слаб директорски "контрол"..

Inocence

Обичам различните неща.Абстрактните и колосалните също.Обичам да съм различна,открояваща се от останалите,луда и дори перфектна(но разбира се последното не ми се получава ,естестевно защото хората не са перфектни ..не че не го разбирам ,напротив,ако бяхме перфектни нямаше да сме хора).Често приятелите ми ме наричат луда,но не се засягам .За мен това е комплимет.Защото аз и не ценя да съм с всички си.Нека съм честна, ако бях с всичкия си отдавна нямаше да съм тук,едва ли щяхда имам блог и едва ли щях да съм получила и изгубила нещата ,които са в ръцете ми...

Но напоследък времето честно си играе мръсни номера с мен.Подхвърля ме на някъде и около мен е пълна каша.Напреганата съм,ядосана съм и чувството че искам да пребия повечето хора ,които ми се изпречват на пътя, не отминава.Искам да се успокоя.Да се отпусна и да не се ядосвам на хората.Иска ми се на съм някак си невинна.Точно като в онази песен на Аврил Innocence.....И само тези различни неща ми позволяват да се почувствам така,миолетно ,но все пак е нещо...

                                    To be continued....

Живот със съдържание

В часа по философия професорът застана на катедрата, изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат. Тогава взе голям празен буркан от майонеза и го напълни с топки за голф. Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително.
После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително.
Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха с единодушно "да".
Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките.
Студентите се разсмяха.
"Сега, каза професорът, когато смехът утихна, искам да ви кажа, че този съд представлява вашият живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот - семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите и предпочитанията ви - все неща, които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща - работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало - малките неща."
И продължи:"Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте с децата си.
Излезте с партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите.
Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък."
Една от студентките вдигна ръка и попита:"А какъв беше смисълът на бирата?"
Професорът се усмихна."Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири."


P.S Текстът е копиран.Авторските права са нечии други ХД...Просто много ми хареса. Надявам се и на вас,скъпи  мои читатели.

Няма те

Стоя неподвижно и те усещам.Присъствието ти,аромата на кожата ти.Чувам дишането ти,биенето на сърцето ти.Правя крачка и вече те няма.Не те усещам.Не те чувам.Невъзможно е.Няма те..........

                                                                                                                                     S.A                     

Hold My Hand

Какво стана??

Животът се промения.Ежеднвието се променя и в един момент всичко е различно...

Така стана и с мен.Някой неща се промениха ,други хора бяха до мен докaто някой отсътсваха.Тези други хора промениха мен,промениха животът ми.Гледната ми точка.С тези хора имах един страхотни моменти.Моменти които никога няма да забравя.И за пръв път от много време границите бяха някъде далеч.....Мина време и като че ли животът ми се върна с границите.Онези граници на нормалното.Границите ,които до скоро бяха в миналото.Миналото отново се превърна в бъдеще.А какво стана с настоящето ?Къде отиде то?Какво стана с онези ,другите хора?Защо се подминаваме сега?Като непознати....
Мога ли да запязя себе си,същността си и онези ,другите хора,които промениха животът ми??

Просмукани от пръстите думи и благодарност

Хей.Здравейте.Занам че не съм писала от доста време ,а и си  обещах да направя цяла стратия за 23.12.2010 (един наистина страхотен ден,прекаран с едни страхотни хора и едни страхотни подаръци и едни страхотни кънки ХД...да се похваля не паднах нито веднъж (sun) ),но напоследък нямах никакво време,а когато имах нямах вдъхновение....

Честно казано сега също не знам какво да напиша.Трия вече за трети път...Накратко,ваканцията ми се отрази добре.Спане до късно,подаръци,разходки и вълнения.Гадното бе че както пишеше и в хороскопа ми наистина се сблъсках с призраците от миналото.Който бяха така добри да ми напомнят ,че миналото не си отива,има само затишие на нещата преди голяма буря.

Е както и да е сега искам да напиша нещо последно и да приключвам че думите просмуками от прътите ми свършват ХД...Искам да поздравя моята най-добра приятелка ,Стеф за рожденият и ден.И да й пожелая всичкото здраве,щастие ,любов и  късмет на света  ,защото тя ги заслужава.Ти си най-добрата Стеф и винаги ще се радвам и ще благодаря на Бога (създателя както си го наричам аз) за това че те срещнах....=]

 

 23.12.2010