Това лято..

Животът е едно ужасно голямо приключение. Един огромен обрат.Всичко ,което си мислех че е сигурно отиде по дяволите. А всичко ,което си мислех че си е отишло се завърна.
Това лято е различно.Усещах го в самите си вени още от началото.Сякаш въздухът ,който дишах беше различен. Не знаех какво точно е. Но го усещах като жегата ,която се извива от асфалта преди дъжд. Онова задушаващо чувство. Усещах бурята.Онази невъобразимата след ,която нищо не е същото. Онази буря ,която разрушава домовете на хората, която разбива мечти, която отнема животи.
Моят живот никога няма да бъде същият след това лято.Вече го знам.Преодолях го.Вече бурята отмина и само трябва да поправя щетите.Или простата истина, пораснах.

 "Детството не е от раждането до определена възраст, възрастта, в която детето пораства и прибира детските неща. Детството е царството, в което никой не умира. " Това лято у мен умря нещо. Моята наивност. Замина си с еднопосочен билет и колкото и да ме боли от раздялата и сблъсъка със света такъв какъвто е ,не можех повече да се самозалъгвам. Изпитвам носталгия по нея, защото я обичах с цялото си сърце.Това  бе част от мен, която се надявах да съхраня и за напред.Но не можех да я задържа повече.Знам че тя се е съхранила някъде там в онова кътче от душата ми която желае мир и хармония. Искам да е там.Искам да я запазя...
Никога не можеш да бъдеш сигурен в хората.Животът е изпълнен с толкова много обрати че твърде често дори самите ние се променяме, нарушаваме принципите си в дадена ситуация ,за да оцелеем.Но си мисля че ако един човек е важен за теб, ако го обичаш истински, каквото и да стане както и да се промени ,ти трябва да бъдеш до него. Мисля си че понякога просто трябва да постоим мълчаливо до този човек,чиито живот се преобръща,да му дадем време и когато той е готов да продължи напред да си с него. Да вървиш ръка за ръка с човека който обичаш и да му помогнеш да бъде по-добър.
Въпросът е че аз не съм от търпеливите.Не мога да чакам.Цялото това губене на време  ме убива. Опитвам се, но истината е че понякога губя контрол и ставам непредсказуема. Защо животът не е прост? Или просто повече хора да разсъждават като мен? Защо търсим любов там където я няма ? Защо в главата ми изплуват толкова много въпроси,които просто нямат отговор? Искам ми се животът да е прост. Но знам че искам прекалено много.
И затова просто продължавам напред. Опитвам се да гледам на света с други очи и дори ако трябва да съм честна мисля че ми се получава. Чувствам се странно, но някак ми харесва. Имам чувството че ми е даден нов живот.Но някак си все още не мога да го живея както трябва. Все още съм се вкопчила в пороците от предишния. Но май с всеки следващ ден ставам по-добра. Все някога ще се усъвършенствам. Надявам се след всичко което ми се случи това лято да бъда по-добра. По силна.Повече себе си.