2 километра.Толкова беше плажната ивица на големия плаж в Китен .И аз и семейството ми щяхме да я изходим цялата.Пясъкът усложняваше ходенето ми,а вълните се разбиваха в краката ми и стигаха до ръбчето на късите ми бели панталонки.А аз ходех далеч от родителите си и наблюдавах хората.
"Това е почивка "казвах си аз"другите хора почиват не можеш ли и ти".Но аз не можех.Намирах се на около 500 километра от приятелите си и човека който обичам .За мен това не беше почивка ,а поредното мъчение.Вървях и вървях и гледах морето.От този ъгъл ми се виждаше безкрайно.Синьо,синьо докъдето ми стигаше погледа.И изведнъж ме осени идеята ,че аз трябваше да съм тук.За да мога да намеря себе си.След толкова много дни на тичане насам натам с една и съща цел бях забравила коя съм.Бях забравила че лятото свършва и нямам време ,а имам планове.
Не мисля ,че ще променя нещо.Може би малко,за кратко,но ще ми омръзне.И ще се върна пак към това,което правих цяло лято.Просто трябва да гледам малко по-различно.Трябва да си спомня ,че е дадено колкото е дадено и,и да насилвам за повече няма да е от сърце.Говоря за всичко.Просто искам да се видя с някой хора,да опитам с някой нов стил и да направя нещо щуро.Да толкова много ми се иска кръвта ми да кипне,нoo май няма да е скоро :д
Е оставаха още няколко дни който все някак ще изживея.А дотогава ще се радвам на безкрайното синьо море,горещия пясък под краката си,гофретите с шоколад и на страхотната книга в ръката си. :):):)
Целувки и прегръдки:S.A
