Дойде есента..

  Дойде есента, а сега вече и зимата.Дните бяха топли приятни, някак си уютни.Е вярно сега времето застудя ,но до преди няколко дни времето беше точно такова.Любимото ми време.В момента съм затрупана с ангажименти ходя на училище ,на практика ,на работа и намирам и време за моя любим.Графика ми е толкова натоварен и се радвам от това.Да наистина почти нямам време за себе си,но пък когато намеря не ми е скучно, а някак си заслужено се протягам към книгата или лаптопа.Е да вярно изоставам с ученето ,но срока тъкмо започна ,май :Д.Е и ?!

Аз съм умна ще наваксам ще седна и за 1 седмица ще съм в крак с всички занятия ,които в момента дори не са особено смислени.Какво си представите ,че ще правите като отидете на училище? Лично аз си представям преподаване,нови знания, записки.А имам една 1-2 часа в които правим това.В другите само се чудя какво да правя.Пълна тъпотия.Пък българският е пълната противоположност само се чудя как да наваксам :д.По миналата седмица не ми стигна 2 дни(по 6 часа ) ,за да си напиша домашното.Затрупват ни и излишни работи и много малко хора говорят за матурите и кансдидатстудентските изпити,които ще изиграят най-важна роля за нас тази година.От всякъде изпити и изпитчета и се чудя от къде да започна.Въпреки че ако трябва да съм напълно честна не се притеснявам много .Всекидневно си повтарям ,че съм умна и не може всичките тези шестици да са измисляни.Продължавам да настоявам ,че имам време. Въпреки че съм решила другата седмица да наваксам с домашните и да реша и някоя друга матура за упражнение.
  И въпреки всичките тези глупости които се въртят в главата ми си мисля и за бал и за рожденият ми ден ,които е след 16 дни и адски се вълнувам.Знам че не трябва да си правя  планове ,защото знам че ще рухнат все пак се надявам да се събера с приятелите ми и да се забавляваме поне една вечер.А и онази приказна вечер от която направо ме е страх да си призная.Цялата тази подготовка ресторанти,хотели,дискотеки направо ужас.Мисля че единственото ,което ще ми достави удоволствие ще е роклята.Една вечер се надявам да бъда принцеса все пак.
   Едно нещо смущава душата ми.Факта че с училището всичко си замина.Все едно лятото никога не е било.Трябва ли да позволя това да продължава?Трябва ли да се радвам от това?Май пак се загубих.Търся себе си и ето ме там, но това ли исках след промяната?За сега просто ще затворя очи и ще си позволя да бъда щастлива без да му мисля много.Щастието е единственото,което желая.

Това лято..

Животът е едно ужасно голямо приключение. Един огромен обрат.Всичко ,което си мислех че е сигурно отиде по дяволите. А всичко ,което си мислех че си е отишло се завърна.
Това лято е различно.Усещах го в самите си вени още от началото.Сякаш въздухът ,който дишах беше различен. Не знаех какво точно е. Но го усещах като жегата ,която се извива от асфалта преди дъжд. Онова задушаващо чувство. Усещах бурята.Онази невъобразимата след ,която нищо не е същото. Онази буря ,която разрушава домовете на хората, която разбива мечти, която отнема животи.
Моят живот никога няма да бъде същият след това лято.Вече го знам.Преодолях го.Вече бурята отмина и само трябва да поправя щетите.Или простата истина, пораснах.

 "Детството не е от раждането до определена възраст, възрастта, в която детето пораства и прибира детските неща. Детството е царството, в което никой не умира. " Това лято у мен умря нещо. Моята наивност. Замина си с еднопосочен билет и колкото и да ме боли от раздялата и сблъсъка със света такъв какъвто е ,не можех повече да се самозалъгвам. Изпитвам носталгия по нея, защото я обичах с цялото си сърце.Това  бе част от мен, която се надявах да съхраня и за напред.Но не можех да я задържа повече.Знам че тя се е съхранила някъде там в онова кътче от душата ми която желае мир и хармония. Искам да е там.Искам да я запазя...
Никога не можеш да бъдеш сигурен в хората.Животът е изпълнен с толкова много обрати че твърде често дори самите ние се променяме, нарушаваме принципите си в дадена ситуация ,за да оцелеем.Но си мисля че ако един човек е важен за теб, ако го обичаш истински, каквото и да стане както и да се промени ,ти трябва да бъдеш до него. Мисля си че понякога просто трябва да постоим мълчаливо до този човек,чиито живот се преобръща,да му дадем време и когато той е готов да продължи напред да си с него. Да вървиш ръка за ръка с човека който обичаш и да му помогнеш да бъде по-добър.
Въпросът е че аз не съм от търпеливите.Не мога да чакам.Цялото това губене на време  ме убива. Опитвам се, но истината е че понякога губя контрол и ставам непредсказуема. Защо животът не е прост? Или просто повече хора да разсъждават като мен? Защо търсим любов там където я няма ? Защо в главата ми изплуват толкова много въпроси,които просто нямат отговор? Искам ми се животът да е прост. Но знам че искам прекалено много.
И затова просто продължавам напред. Опитвам се да гледам на света с други очи и дори ако трябва да съм честна мисля че ми се получава. Чувствам се странно, но някак ми харесва. Имам чувството че ми е даден нов живот.Но някак си все още не мога да го живея както трябва. Все още съм се вкопчила в пороците от предишния. Но май с всеки следващ ден ставам по-добра. Все някога ще се усъвършенствам. Надявам се след всичко което ми се случи това лято да бъда по-добра. По силна.Повече себе си.

ОБИЧАМ ТЕ!

Две години..Преди две години лежах в едно чуждо легло на прага на глупост.Не знаех как да постъпя.Страхувах се че отново ще сгреша, че за пореден път ще оплескам нещата.Но не стана така целунах го и това бе най-разумната постъпка през живота ми...
 4 юни 2011 година бе невероятен ден.Ден в който се промених.Ще кажете че гаджето не може да ви променени,но аз ще ви кажа че не обичате.Толкова съм щастлива.Тази публикация не е смислена тя е благодарност към моят приятел който толкова много обичам.Които с всеки следващ ден ме прави все по-щастлива и по-щастлива.Които е до мен винаги,които ме обича и ме подкрепя във всяка една моя глупост,които е загрижен за мен повече от самата мен.Този човек с когото споря всеки божи ден,който ме изнервя до полуда,който ме разтапя с целувките си,които се гордее с мен повече от всеки друг .Човекът които може да ме измъкне дори когато аз не знам къде съм.ОБИЧАМ ГО толкова много че дори не мога да го опиша с думи.Той е прекрасен,никога няма да намерите друг човек като него.Той направи този ден уникален за мен,този както и много други.
 Ти гадже си моята първа любов и аз ще те обичам винаги каквото и да се случи.Благодаря ти за всичко.Прекрасен си ще те нося завинаги в сърцето си и винаги ще съм там за теб.Надявам се да те правя много щастлив.ОБИЧАМ ТЕ!

Опит да намериш себе си..

  Усещам че имам да кажа хиляди,дори милиони неща.За  това колко щастлива бях последните 3 дни(като цяло).За това че има тъпи неща в живота ,които някак си нямат обяснение. За това че нямам идея как да постъпя. За това че някъде по пътя загубих всичко,моите ценности, принципите ми,същността ми. Понякога се чудя коя по дяволите съм аз.Дали наиста съм толкова добра колкото смятам всъщност.Понякога си мисля че съм най-лошият човек на света, но в крайна сметка осъзнавам ,че това са моите чувства и аз просто им се поддавам. Понякога излиза че за да си добър човек трябва да загърбиш всичко,което смяташ за правилно и грешно само за да може да има мир ,ако другата личност естествено благоволи ,а не продължи да се заяжда.Пиша тези редове с надеждата да достигна до себе си.Надям се сред всички тези спонтанни мисли в главата ми ще се формира някоя брилянтна идея ,която да ме изкара от това положение.
   " Няма проблеми има само задачи с които трябва да се справим!" Звучи ми някак мъдро.Когато го чух за първи път не бях съгласна ,но ето че размишлявайки за себе си реших че може би има истина в това.Защото все пак проблемите са нещо с което трябва да се справим.Е ето нека ги наречем задачи.Задачите са хиляди ,дори милиони и ако не ги решаваш се трупат още и още.Усложняват живота на максимум.Живота е малко като игра,ако искаш да минеш в друг ниво да получиш повече сребърни монети,злато или каквото и да е там ,трябва да решаваш проблемите.По  дяволите ,защо е толкова трудно.Не искам всичко да е просто,но понякога всичко изглежда толкова трудно и в един момент просто се отказваш.Както всички други стоим на едно място чакайки нещо да ни се случи.Нещо което да преобърне живота ни ,но доста често то не идва и продължаваме да стоим на едно място,затънали до гуша в тинята на нашия живот.В лъжите които сме създали.Маската не може да ни предпази. Самоунищожаваме се .По дяволите аз не искам.Започвам да създавам списък на проблемите си.Списъците винаги помагат.Въпросът е че се страхувам да го напиша.А мислите ми са толкова разхвърляни се едно вилнее буря в самото ми съзнание.Но въпреки всичко го създавам ,знам коя задача е номер 1 и коя е последна.И сега най-важното нещо е да реша тези задачи,да пробвам ако трябва милиони пъти ,за да мога да ги разреша.Да се пробвам да живея поне със себе си в мир.Да се опитам да се намеря в превода.

Реквием за едно приятелство

Отварям  пощата си,болка!Отварям facebook,болка!Затварям очите си и пред мен са хилядите спомени,за онези "незабравими дни". Истината е че май наистина са незабравими. Но всяка частица от мен желае да ги забрави. Вътрешният ми глас ми нашепва ,че всичко което съм изпитвала аз,всичко за което съм си мислела е лъжа. Прелистих страницата ,но спомените остават.Толкова много боли ,а толкова не си заслужава. Гордостта ми ме притиска,не трябва да мисля за това.И все пак не мога да отрека,че понякога се чувствах наистина добре....

Онази, добрата част от мен, обаче не може да затвори страницата.Държи я открехната, заблуждава съзнанието ми и позволява на спомените да нахлуят. А от тях боли стократно повече отколкото от празнината.Иска ми се да си изплача всичко,но истината е че аз отдавна съм го изплакала.
Затварям очите си и се съсредоточавам над сегашният си живот. Но щом остана насаме с мислите си пред очите ми веднага се явява последният спомен.Той май е най- ужасният от всички.Защото видях истината. Всичките ми страхове станаха реалност.
И все пак не искам да оставам с лоши спомени.Искам някой ден да погледна назад и да се усмихна. Да помня само хубавите моменти,да забравя ,че смятам всичко това за лъжа.Или поне се надявам на устните ми да изгрее усмивка и да си кажа "Благодарна съм на тази жена че ми показва всичко,което някога човек ще иска ,но никога няма- съвършенството!"
 И все пак съм благодарна на живота!Благодарна съм му за онези спомени и уроци.Благодарна съм и на нея за всичко,което ми даде нищо ,че аз за нея не бях толкова добра.

S.A.

И бях там и ме нямаше. Но пък никога не те напуснах

  И бях там и ме нямаше. Но пък никога не те напуснах.Важното е ти да ме разбереш не другите.Защото това е нашият живот , не техните.
 Тази година в учебната ми програма вкараха нов предмет "професионална етика" .На пръв изглежда изключително скучно ,само че не беше така.Попаднахме на учителка ,която обича да анализира хората.Когато влезе в първият ни час тя пожела всеки да се опише с по 3 думи.Моя милост беше предпоследна и имах възможността да чуя как се определят другите от класа ми и когато дойде моят ред някак си знаех какво ще кажа за себе си.Но когато се изправих и започнах да обяснявам характера си намерих точно определение за себе си "Аз съм всичко." ,да ви кажа нямаше второ мнение.

  Това се случи толкова отдавна преди 3 месеца и аз все още си спомням думите си.Защото те се оказаха значително важни за мен.И дори в този момент в които се чувствам и аз не знам как (уморена ,объркана ,наранена ,ядосана ,щастлива,обичана ...) виждам че съм дала точното определение. Защото аз може безкрайно да обичам един човек и безкрайно да го мразя;мога да не се интересувам от даден човек ,но мнението му може да не жегне жестоко.Мога да съм песимист ,а в следващият момент оптимист;мога да забравя незабравим човек.Мога да създам епопея на забравените.
 И в крайна сметка въпреки че до мен определено има хора,които ме обичат понякога се чувствам сама.Понякога не искам никого до себе си освен книга изпълнена с приключения и обрати.Понякога съм повече себе си ,а понякога се губя в превода.Но знам че моето  истинско аз винаги ще е там ,за да може да довърша главата ,да обуя дънките и да изляза ,да отида при хората ,които ме обичат.

S.A.

Един много хубав ден

  Днес денят беше особено хубав.Събудих се към 10 часа направих си съживяваща напитка, седнах в леглото си и взех книгата ,която четях и я прочетох :д(оставаха ми само 2 глави де и държа да кажа че книгата беше много хубава ,и нямам търпение за продължението й). След това разходих моят прекрасен аляски маламут.След като се прибрах сестра ми най-сетне бе станала и мързелувахме двете заедно ,бяхме си самички ,йей.Държа да кажа че днес не бях от най-бързи хора и докато закуся беше станало 12:30.След това оправих малко в нас и излязох.Бях с моя великолепен приятел.Трябваше да свършим малко работа и използвахме деня ,за да свършим много полезни неща и да се разходим.Купихме най-различни глупости де,като кабел ,брошка,сутиен ии платихме Булсаткома на баща му .Е глупости,глупости ама си вършат работа нещата,особено сутиена :Д .Беше много хубаво да си се разхождаме и да си говорим.Даже за награда получих гофрета с шоколад (обожавам гофрети). Помотахме се още малко в тях и се прибрах.И до сегашен час отново мързелувам.Честно ви казвам нямам сили за нищо.Денят така ме е уморил, а и този студ навън.А и какво да правя,разходих си кучето,пуснах пералня,стаята ми има вид,значи всичко е наред.
   Утре обаче трябва да поуча преди рождения ден(да ,да утре съм на рожден ден :Д). Имам доста неща и трябва да се захвана те май не са много тежки :Д.
  Е стига толкова,друг път повече.

S.A.

P.S.Благодаря за страхотния ден гадже.:*

Чао 2012

Е крайно време е да загърбим лошите моменти  и да продължим.Все пак идва нова година.
Като се замисля за старата не беше толкова лоша.Завърших училище само с една 5ца и всичко останало 6ци.Имам си страхотно гадже.Почти изпълних списъка си с желания за 2012.Обогатих си гардероба.Купих си и получих много книги,които исках.Захванах се с поредица,която не подозирах,че ще ми хареса,а сега я боготворя.Справям се с повечето неща.Е за сега май е добре.Е да имаше и лоши моменти и при това много.Но точно в момента не искам да мисля  за тях.Точно в момента мисля за това как пръстите ми барабанят по клавишите, за силната музика в слушалките ми,за момента в който ще имам всичко за което съм мечтала,за книги.Общо взето хиляди неканени мисли бушуват в главата ми.Но са добре дошли,защото опредено не искам да мисля за това че новата година ми се проваля.Докато се опитвам да задържа сълзите в очите си се опитвам да мисля за хубави неща,все едно се опитвам да полетя.Само ми трябва малко прах от фея.Чудя се дали заслужавам всичко това.Е да вярно е че съм доста сприхава,но това е ,защото хората яко ми лазят по нервите.Докато вижте книгите да далеч по добри.Може да имат лош край,но знаеш че е книга и ако има лош край значи не си заслужава парите.Не знам кога станах толкова необщителен човек.Истината е че повечето хора са  ми интересни,но когато ги опознаеш просто се разочаровам от повечето,а тези които харесвам е има още много хора при които трябва да отидат...
 Може би в списъка ми за 2013 трябва да напиша да свикна с хората около мен.Да положа усилия .Но за какво?Тези,които са ми наистина приятели са до мен нищо ,че съм сприхава понякога.Трябва да помисля.А едно нещо със сигурност трябва да го има "Да прикривам умело  чувствата си.".Не че е лошо да си емоционален (е според мен),но това ме вкарва в доста бели :д.
Обичам се такава каквато съм,просто трябва да се до усъвършенствам. 
Е приятно прекарване от мен.Ще се видим догодина.

S.A.

Сломена

 Искам да се свия на кълбо между завивките.Нека това бъде моето скривалище.Нека никой не ме намери никога.Искам да стоя там и да живея само с мечтите.Страх ме е да стана.Защо?Защото колкото повече се  боря толкова по-зле става.А аз не мога да стоя и да гледам как умирам.Не мога да се променя.Аз съм това,което съм благодарение на себе си и на никой друг. Всички хора които ме "обичаха" бяха там само за миг и си отидоха.А тези които продължават да са "до мен" се промениха ,тях вече не ги интересува дали съм добре или не.Толкова отчаяна, искам да се боря ,но и толкова ме е страх,защото колкото повече думи кажа толкова повече ще ме накарат да съжалявам. А колкото по-малко,толкова по-малко ме чуват, че изобщо говоря.
 Затова искам да се сгуша на сигурно и топло под юргана,да гушна мечетата и просто да изчезна. Не да умра, не да се променя ,а да изчезна.Вселената да ме погълне.Искам да бъда звезда, недостижима за никого .Или вълк в гората .Див ,красив и свободен.Просто не бих искала да съм човек. Не искам да знам какво е любов.Не си заслужава.Аз просто загубих себе си, докато се опитвах да дам всичко на всички.И продължавам да се губя, за да мога да обичам.
 Може би някой ден ще мога да съм онова всичко,което бях.Но за сега завесите се спуснаха и душата ми се пръсна на части.А звука от разрушението продължава да кънти в главата ми...

S.A.

Мъката

"Казват, че мъката преминава през пет етапа.Първо е отричането.Следвано от гнева. След това идва договаряне,депресия и приемане.Но мъката е безпощаден господар.Точно,когато мислиш ,че си свободен осъзнаваш ,че никога не си имал шанса за това."

 Живота е прекалено сложен.В един момент може да си най-щастливия човек на света,а в следващия да си съсипан.Колелото се върти и върти....

 Иска ми се да кажа че съм щастлива ,че успявам да се преборя в трудните моменти и да продължа.Да кажа че съм страхотна късметлийка,че до мене пълно с хора,които ме обичат и подкрепят.Че всичко е гладко и спокойно и върви по мед и масло.Но така ли е всъщност?!
 Предната сутрин беше разтърсваща.Събудих се общо взето от болки в корема и то много силни.Повъртях се половин час, след което станах изпих едно хапче спазмалгон гушнах лаптопа и си пуснах сериала "Отмъщението" .Епизода ми напомни за загубата някой който е бил с мен през по-голямата част от живота ми,но после си отиде.Напомни за пронизващата болка,чувството за вина ,отичането,гнева,депресията и приемането на живота такъв какъв стана след това.Все пак нямаме избор трябва да продължим да живеем.Ежедневието се грижи за това да не мислим постоянно за загубата.Но мъката си е там и просто чака да се отдадем на чувствата си.
 И все пак за мен смъртта е спасение.Живота на земята е прекалено лош за добрите същества.Трябва да си спомняш само хубавите мигове, да мислиш ,че е на по-хубаво място,да се усмихнеш и да продължиш твоя живот...
 Искам ми се да имам шанс да живея един по-добър живот.Но се съмнявам да го доживея.Старая се наистина,но когато всички видят ,че съм добра се подиграват с мен.Всъщност истината е че хората заслужават цялата мъка, просто защото сме жестоки!

S.A.

Съвестта

  Нека поговорим за съвестта.Съвестта е потребност на човешката личност да носи отговорност за своите постъпки. Съвестта обикновено се осъзнава като чувство за психологически дискомфорт, което възниква вследствие от нарушаването на личните морални и етични норми. Някои философски изследвания определят съвестта като една от крайните точки на алтруизма(саможертвата).
  Това е и нещо, което доста хора нямат, и да ви кажа ,завиждам им.Аз съм човек,който много често говори и действа без да мисли и след това си пати жестоко.Не говоря за това,че ще бъда "наказана" ,просто след това ще бъда изядена от съвестта си. Едно тихо гласче в мен постоянно ми нашепва "Защо го направи/каза?" , "Защо ти е изобщо да се месиш?" ,"Защо само плямпаш?". Повярвайте ми, опитвала съм се да си държа езика зад зъбите, да не правя нищо съществено пред хора ,които не харесвам;но не се получава.Просто не съм такъв човек. А само ако знаете колко е гадна съвестта. Буквално ви изяжда от вътре.
  Стигнах до извода обаче, че трябва да се науча да ми пука по-малко.В някои от случаите просто се опитвам да помогна. Е понякога правя и простотии,но тях просто трябва да ги поправя и да ги забравя.Или най-добрия случай просто да забавя ход и да помисля .Ако пък не съм права ..еее все пак не съм убила човек...все още :д

S.A.

Завръщане

 Скъпи мой читатели знам, че ви липсвах. Хахаха много забавно .Спокойна съм знам че нямам такива (освен може би Марина която ме кара почти всеки път щом се чуем да пиша) . Пиша за себе си ,за моето бъдещо аз.Защото сега ми е много интересно да прелиствам публикациите и да се замислям за това което съм направила до този момент.За всичко, което съм постигнала.Горда съм със себе си.Имам чувството че съм преминала през ада. За да мога да живея на земята . Може да звучи мазохистично,но се радвам ,че съм минала през всичко това. Защото благодарение на тях (моите страдания)  съм човекът  който съм днес. Радвам се на много променливия си характер и на толкова променливата си коса ;на цвета на очите си ,които понякога могат от зелени да станат тъмно кафяви ,а иначе са си светло кафяви. Радват се и на страхотното гадже ,което имам. Защото той е уникален той е моята половинка буквално.Прави ме толкова щастлива и изпълнена с живот. А и ме обича дори когато не заслужавам. :) А аз го обичам още повече, нищо че е мърморко ,които само спори с мен и не ми разбира шегите. :Д :)
 Ден на благодарност. Публикация за моето завръщане.Тук съм кучки и ще ви унищожа. (Малко филмиране в Gossip Girl :д). Аааа СТРАШНА СЪМ!! :)

Целувки и прегръдки :S.A

След три месеца....

  Е ето ме отново след почти 3 месеца.Толкова ли време всъщност мина?Времето лети а на мен ми се струва все едно още е лято.Или поне все още ми се иска да е лято.Толкова отдавна не съм писала за себе си...
Ноо лятото си е лято.А аз все още съм заседнала там.В горещото време, студените напитки и в любовната магия.Когато денят си бе за мен..
   А реалността в момента е такава.Време навън е ужасно.Небето е сиво и вали сняг .Почти не е спирало от два дни.Всичко е снежно и красиво,но ако си си вкъщи на топло. Края на януари е.Но по-важното е че е краят на срока тоест всички ще ни измъчвам включително мен просто,защото на госпожите оцените се са им малко.Днес май приключих с историята и математиката .Но ми остават любимите специални  предмети.Там съм ужас.Предават ми напълно некомпетентни учители.Госпожата ми по практика отдавна трябваше да е пенсионирана злобарка ,ноо де тоя късмет.Трябва да ни изкара и нас тоест тя да похапва еклерчета със сладкарката,а ние да варим риба.Прелест просто.Изобщо няма да ви казвам как миришеха ръцете ми после и колко сапун и мокри кърпички ми трябваха да премахна миризмата й от ръцете си.А дори не съм я чистила аз.Просто трябваше да я задържа за минутка докато Цвети измиеше дъската..Госпожата ми пък по теория ем какво да кажа не съм и съседка и любимка ии се не ще да ми пише 6 ,но аз няма да се откажа ще науча всичко наизуст .
 Госпожата по БЕЛ заяви че по план следвало контролно и изобщо нямало да се съобразява с другите учители.Е нека свърша с учителите защо не почна с моите скъпи съученици.Аз уча с пълни нещастни чисто и просто това е.Направо изобщо не ми се иска да говоря с тях и честно казано това и мисля да направя.Те са пълни простаци. "Всички сме много умни" само дето като дойде контролно бутаме шалчетата под чина, за да не ни видят пищовите."Всички сме големи приятели" само дето всички си говорят зад гърбовете.Отвращават ме.Няма да споменавам имена просто защото всеки един  ме дразни с по нещо.Просто някъде трябваше да си го излея.Ама иначе не ми пука.:д Се пак си имам страхотни приятели,които нямат нищо общо с тези индивиди.
 Мари имаше рожден ден и в събота или неделя ще се събираме.Страхотно.Само трябва да измисля какво да и взема....
 Толкова съм уморена.Искам почивка поне една седмица.Няма ли да има някаква грипна ваканция?Напоследък се чувствам безлична от цялата тази олелия около мен.Точно като хората с които се разминавам.Всички гледат на някъде.Безлични ,празни.Не  искам да съм като тях.Не искам да съм лош човек.Искам да не се сърдя.Искам хората около мен да са щастливи,а не да се мразят и да си завиждат.И на всички тези безлични хора искам да покажа че дори само усмивката на лицето ти може да ти носи щастие.Искам да съм добра и усмивката да не слиза от лицето ми.Миналата година беше тежка за мен.Едва не загубих майка си,а имаше опасения ,че ще загубя и баща си.Живея в ад заради глобата и омразата на хората.Но намерих любовта там където най малко я очаквах.И съм щастлива адски щастлива.И може би точно този човек ще ми помогне въпреки всичката омраза да стана добра насред този военен свят.Обичам те !!
 Е май е време да приключвам.ЗА съжаление не е май.Ще ми се.Сега ще се усмихна ,ще пожелая лека нощ на любимия си,а утре сутринта ще се постарая да съм най-оптимистичното същество на света.Защото всяка промяна започна с една малка крачка!

                                                                                   Целувки и прегръдки:S.A

Понякога сърцата си събираме на части...

Понякога сърцата си събираме на части.
Решили ,вече няма да боли!
И търсим смисъл в думичката "щастие"-
когато падаме и ставаме,

или напред вървим.
Понякога си позволяваме да бъдем себе си.
Макар да знаем,че ще ни боли.
Сърцата си обричаме на еднодневие
и в еднодневието си вървим сами.
Понякога обичаме безмълвно,
потънали в нечия любов,
разтваряме сърцата си за нея
оплетени в лудналия зов.
П.С.Попаднах на това във facebook ,лично на мен много ми хареса и затова реших да го публикувам.

Сирената

Навътре в студената вода, далеч от сушата, всяка вечер чакахме идването на мъглата — и тя идваше, а ние смазвахме месинговата машинария и запалвахме фара в каменната кула. Подобно на птици в сивото небе, двамата с Макдън изпращахме светлината — първо червена, после бяла, после отново червена — да се оглежда за самотни кораби. А ако не виждаха светлината, винаги разполагахме и с нашия Глас — силния, дълбок вик на Сирената, който разтърсваше парцалите мъгла, караше стреснатите чайки да се пръснат като тесте карти и разпенваше високите вълни.
— Самотен живот, но вече свикна с него, нали? — попита Макдън.
— Да — отвърнах аз. — Ти си добър разказвач, слава Богу.
— Е, утре е твой ред да идеш на сушата — усмихна се той. — Да танцуваш с момичетата и да пиеш джин.
— Макдън, за какво си мислиш, когато оставаш самичък тук?
— За тайните на морето.
Макдън запали лулата си. Беше седем без четвърт, студена ноемврийска вечер, отоплението бе включено, светлината въртеше опашката си във всички посоки, Сирената бумтеше във високото гърло на кулата. На сто мили покрай брега нямаше нито едно градче — само път, който самотно излизаше от мъртвата вътрешност към морето, с две-три коли по него. Към това се прибавяха две мили студена вода, нашата скала и някой заблуден кораб.
— Тайните на морето — замислено каза Макдън. — Знаеш ли, че океанът е най-голямата проклета снежинка на света? Вълнува се, надига се, приема хиляди форми и цветове, и все е различен. Странна работа. Веднъж, преди години, бях сам тук и всички риби изведнъж изплуваха на повърхността. Нещо ги беше накарало да навлязат в залива и да изплуват, и сякаш трепереха и гледаха как светлината от кулата става ту червена, ту бяла, ту червена, ту бяла. Оттук виждах странните им очи. Направо изстинах. Бяха като огромна паунова опашка и останаха до полунощ. После се изнизаха съвсем безшумно, милиони си отидоха. Помислих си, да не би да са изминали всички тези мили, за да дойдат на нещо като поклонение. Странна работа. Но помисли си само как ли им изглежда кулата, издигнала се на седемдесет стъпки над водата, как Богът-светлина проблясва от нея и как кулата гърми с чудовищния си глас. Никога вече не се върнаха. Но въпреки това не ти ли минава мисълта, че може да са били тук в Негово присъствие?
Потръпнах. Погледнах безкрайната сива поляна на морето, простряла се надалеч, идваща от нищото и продължаваща към нищо.
— О, морето си е пълно. — Макдън изпуфтя нервно с лулата си. Цял ден бе нервен, но така и не каза защо. — Въпреки всичките ни двигатели и тъй наречени подводници ще минат десет хиляди века, преди да стъпим на истинското дъно на потъналите земи, в приказните царства — и тогава ще познаем истинския ужас. Помисли си само, там долу е все още тристахилядна година преди Христа. Докато ние тук маршируваме под звука на тръби и режем от земята на съседа или кръцваме главата му, те живеят на дванайсет мили студ и мрак отдолу във време, старо като брадата на комета.
— Да, светът е много стар.
— Ела. Имам да ти кажа нещо, специално го пазих.
Изкачихме осемдесетте стъпала, без да бързаме, разговаряхме. Горе Макдън изключи осветлението в стаята, за да няма отражения в стъклата. Огромното око на фара бръмчеше и с лекота се въртеше в смазания си цокъл. Сирената ревеше отмерено, веднъж на всеки петнайсет секунди.
— Като някакво животно, нали? — Макдън кимна сам на себе си. — Голямо самотно животно, плачещо в нощта. Стои тук на ръба на десет милиарда години и вика на Дълбините: Тук съм, тук съм, тук съм. И Дълбините му отговарят, наистина му отговарят. Вече си тук от три месеца, Джони, затова по-добре да те подготвя. Горе-долу по това време на годината — каза той, изучавайки сумрака и мъглата, — нещо идва да посети фара.
— Ята риби като онези ли?
— Не, нещо друго е. Отлагах да ти го кажа, защото можеше да ме помислиш за побъркан. Но вече няма за кога да премълчавам — ако съм отбелязал правилно в календара от миналата година, ще се случи именно тази нощ. Няма да се впускам в подробности, сам ще трябва да го видиш. Просто стой тук. Ако искаш, утре можеш да събереш чувала си, да вземеш моторницата, да вземеш колата си, дето я паркира на пристана на носа, да се върнеш у дома в малкото градче във вътрешността и да спиш нощем на запалени лампи. Нито ще те разпитвам, нито ще те обвинявам. Случва се вече три години подред, а едва сега с мен има някой, който да го потвърди. Само чакай и гледай.
Измина половин час, през който си разменихме само няколко думи. Когато умората ни налегна, Макдън започна да ми описва някои от идеите си. Имаше си теории и за самата Сирена.
— Един ден преди много години някакъв човек си вървял, спрял сред шума на океана на един студен мрачен бряг и казал, „Трябва ни глас, който да вика през водата и да предупреждава корабите; аз ще направя такъв глас. Ще направя глас като всичкото време и цялата мъгла, съществувала някога; ще направя глас като празно легло до теб през нощта, като пуста къща, когато отваряш вратата, като дърветата през есента, с окапали листа. Глас като писъка на отлитащите на юг птици, като ноемврийския вятър и рева на морето край твърдия студен бряг. Ще го направя тъй самотен, че никой да не го пропусне. Хората ще го чуват и душите им ще плачат, домашните огнища ще им се виждат по-топли и всички в далечните градчета ще се радват, че са си у дома. Ще създам този звук и апарат, ще го нарекат Сирената и който я чуе, ще познае тъгата на вечността и краткостта на живота“.
Сирената изрева.
— Измислих историята, за да се опитам да обясня защо това нещо идва всяка година при фара — тихо каза Макдън. — Мисля, че Сирената го зове и то идва…
— Но…
— Шшшт! — прекъсна ме Макдън. — Ето там! — И кимна към Дълбините.
Нещо плуваше към кулата на фара.
Както казах, нощта бе студена; във високата кула бе студено, светлината светваше и угасваше, а Сирената ревеше и зовеше през гъстата мъгла. Не можеше да се види надалеч и не можеше да се види ясно, но дълбокото море се движеше към тъмната земя, гладко и спокойно, с цвета на сива кал, и ние двамата бяхме сами във високата кула. И ето, отначало далеч, се видя вълничка, последвана от вълна, надигане, мехур, мъничко пяна. А след това от студената повърхност се показа глава — голяма тъмна глава с огромни очи, а след нея — шия. А после… не тяло, а още и още шия! Главата се издигна на цели четиридесет стъпки над водата върху прекрасната стройна тъмна шия. Едва тогава от дълбините се показа тялото, подобно на мъничък остров от черни корали, миди и раковини. Плясна опашка. Доколкото можех да преценя, чудовището бе дълго деветдесет-сто стъпки от главата до върха на опашката.
Не зная какво казах. Но казах нещо.
— Спокойно, момче, спокойно — прошепна Макдън.
— Но това е невъзможно!
— Не, Джони, ние сме невъзможни. То е същото, каквото е било и преди десет милиона години. То не се е променило. А ние и сушата сме се променили и сме станали невъзможни. Ние!
Съществото плуваше бавно и с някакво огромно мрачно великолепие далеч в ледените води. Мъглата ту го скриваше, ту го показваше и за миг заличаваше формата му. Едното от чудовищните очи улови, задържа и върна ярката светлина на фара — червена, бяла, червена, бяла, подобно на високо вдигнато кръгло огледало, изпращащо послание с някакъв първобитен шифър. Бе безмълвно като мъглата, през която плуваше.
— Това е някакъв динозавър! — Наведох се надолу, сграбчил здраво перилата.
— Да, от този вид.
— Но те са измрели!
— Не, само са се скрили в Дълбините. Дълбоко, дълбоко долу, в най-дълбоките Дълбини. Е, Джони, нима това не е дума на място? Дълбини. Целият студ, мрак и дълбоки потайности на света са се събрали в тази дума.
— Но защо, защо идва тук?
В следващия миг получих отговора.
Сирената изрева.
И чудовището отвърна.
През милиони години вода и мъгла се разнесе вик. Вик тъй изтерзан и самотен, че цялото ми тяло се разтресе. Чудовището извика към кулата. Сирената изрева. Чудовището отново извика. Сирената изрева. Чудовището отвори огромната си зъбата уста и излезлият от нея глас бе като гласът на самата Сирена. Самотен, необятен и далечен. Гласът на изолация, на невидяно море, на студена нощ, на раздяла…
— Сега разбираш ли защо идва тук? — прошепна Макдън.
Кимнах.
— Цяла година горкото чудовище лежи някъде далеч, на хиляди мили в морето, незнайно колко дълбоко, и чака да му дойде времето. Сигурно е на милион години. Помисли си само, милион години чакане. Ти би ли могъл да чакаш толкова? Може би е последното от своя вид. Струва ми се, че е така. Както и да е, ето че преди пет години тук идват хора и построяват този фар. Монтират Сирената и я пускат отново и отново към мястото, където си потънал в сън и спомени за свят, в който има хиляди като теб, а сега си сам, съвсем сам в един чужд за теб свят. Свят, в който трябва да се криеш. А гласът на Сирената идва и си отива, идва и си отива, и ти се надигаш от тинестото дъно на Дълбините, очите ти се отварят като лещи на огромни обективи и тръгваш — бавно, бавно, защото си помъкнал целия океан на раменете си. А Сирената звучи през хиляди мили вода, слаб и познат глас, и пещта в теб лумва, и започваш бавно, бавно да се издигаш. Храниш се с купища треска и бодливка, с реки от медузи, издигаш се бавно през есенните месеци, през септември, когато започват мъглите, през октомври, когато мъглите се сгъстяват и Сирената продължава да те вика. И в края на ноември, след като си свиквал с налягането ден след ден, след като си се издигал с няколко стъпки на час, вече си близо до повърхността и все още си жив. Трябва да си бавен: излезеш ли изведнъж, ще се пръснеш. Така че ти трябват три месеца да излезеш, а после дни, за да преплуваш студените води до фара. И ето те тук, тук в нощта, Джони, най-голямото чудовище на всички времена. И фарът те вика, дългата му шия се подава от водата като твоята, и тялото му е като твоето тяло, и най-важното — гласът е като твоя глас. Сега разбираш ли, Джони, разбираш ли?
Сирената изрева.
Чудовището отговори.
Разбирах го, разбирах всичко — милионите години самотно очакване на някой, който никога не ще се завърне. Милионите години самота на дъното на морето, безумието на времето там, когато небесата са се изчистили от летящи гущери, блатата във вътрешността са пресъхнали, гигантските ленивци и саблезъбите тигри са имали своите епохи и са потънали в асфалтовите езера, а хората са тичали по хълмовете като бели мравки.
Сирената изрева.
— Миналата година обикаляше и обикаляше цяла нощ — каза Макдън. — Не идваше много наблизо, сякаш беше объркано. Или може би уплашено. И малко ядосано, след като е изминало целия този път. А на следващия ден най-ненадейно мъглата се вдигна, грейна слънце и небето стана синьо като картина. И чудовището се махна от горещината и тишината и не се върна повече. Сигурно цяла година е премисляло станалото оттук и оттам.
Сега чудовището бе само на стотина метра и със Сирената си крещяха един на друг. На светлините на фара очите му бяха огън и лед, огън и лед.
— Това е животът — каза Макдън. — Някой винаги очаква някого, който пък никога не се прибира. Винаги някой обича нещо повече, отколкото нещото обича него. И накрая ти се иска да унищожиш нещото, каквото и да е то, само и само да не те наранява повече.
Чудовището се втурна към фара.
Сирената изрева.
— Да видим какво ще стане — каза Макдън.
Изключи Сирената.
Последвалата минута тишина бе тъй напрегната, че чувахме биенето на сърцата си в остъклената част на кулата и бавното, мазно въртене на фара.
Чудовището спря, замръзна на място. Огромните му очи-фенери примигнаха. Устата му зейна. Чу се тътен като от изригващ вулкан. То завъртя глава насам-натам, сякаш търсеше звуците, сега потънали някъде в мъглата. Взря се във фара. Изтътна отново. После очите му пламнаха. Надигна се, разбивайки водата, и се втурна към кулата. В очите му гореше ярост и мъка.
— Макдън! — викнах. — Включи Сирената!
Макдън затърси пипнешком копчето, но докато го натискаше, чудовището отново се изправи. Зърнах за миг гигантските лапи, блестящата люспеста кожа в ципите между подобните на пръсти израстъци, посягащи към кулата. Огромното око от дясната страна на измъчената глава светеше пред мен като котел, в който можеш да паднеш с писъци. Кулата се разтърси. Сирената изрева; чудовището също изрева. Сграбчи кулата, захапа стъклото и то се пръсна върху нас.
Макдън ме сграбчи за ръката.
— Надолу!
Кулата се разлюля, трепна и започна да поддава. Сирената и чудовището ревяха. Запрепъвахме се и едва не се изтъркаляхме надолу по стълбите.
— Бързо!
Стигнахме долу точно когато кулата започна да се срутва отгоре ни. Скрихме се под стълбите в малкото каменно мазе. Последваха хиляди разтърсвания от дъжда камъни; Сирената внезапно млъкна. Чудовището се хвърли върху кулата. Тя падна. Двамата с Макдън клечахме, вкопчени един в друг, докато светът ни се сриваше.
После всичко приключи, остана единствено мракът и плясъкът на морето върху голите камъни.
Това и другият звук.
— Слушай — тихо рече Макдън. — Слушай.
Зачакахме. И тогава започнах да го чувам. Отначало мощно всмукване на въздух, после риданието, смущението, самотата на огромното чудовище, свило се върху камъните отгоре ни, така че противната воня на тялото му изпълваше въздуха на мазето. Съществото изпъшка и изплака. Кулата я нямаше. Светлината я нямаше. Онова, което го бе призовавало през милиони години, го нямаше. И чудовището отваряше уста и надаваше мощни ревове. Ревовете на Сирената, отново и отново. И сигурно корабите далеч в морето, които не можеха да видят светлината на фара или каквото и да било друго, са си мислили — ето го самотния глас, сирената на Самотния залив. Всичко е наред. Заобиколили сме носа.
И така продължи през остатъка от нощта.


Следващия следобед, когато спасителите ни изкопаха от затрупаното ни убежище, жълтото слънце грееше ярко.
— Срути се отгоре ни, цялата — мрачно обясни господин Макдън. — Няколко вълни ни удариха здраво и фарът просто се срути.
Ощипа ме по ръката.
Нямаше нищо за гледане. Океанът бе спокоен, небето — синьо. Единственото странно нещо бе страхотната воня на водорасли от зелената слуз, покриваща падналата кула и крайбрежните скали. Бръмчаха мухи. Пустият океан разбиваше вълни в брега.
На следващата година построиха нов фар, но междувременно си бях намерил работа в малкото градче, а също жена и малка уютна къща, която светеше с жълта светлина в есенните нощи; вратите бяха заключени, а от комина се виеше дим. Макдън пък стана господар на новия фар, построен по собствените му указания от железобетон. „За всеки случай“, бе обяснил той.
Чудовището?
Никога вече не се появи.
— Изчезна — каза Макдън. — Прибрало се е в Дълбините. Научило е, че не можеш да обичаш прекалено силно на този свят. Върнало се е в най-дълбоките Дълбини, за да чака още милион години. Горкото! Чака ли, чака, докато човекът идва и си отива от тази жалка мъничка планета. Чака и чака.
Седнах в колата си и се ослушах. Не можех да видя нито фара, нито светлината му от Самотния залив. Чувах единствено Сирената, Сирената, Сирената. Като зова на чудовището.
Седях и ми се искаше да можех да кажа нещо.

Край 

                                                                                          by Рей Бредбъри 

П..С. За мен това е един страхотен разказ,малко тъжен за съжаление...Подчертаното място е направено нарочно,защото това е един страхотен читат за мен.И много,много верен.

Лятото си замина и дойде есента

Аз съм отвратителен човек.Как може да не си поддържам блога? :Д:д
Нека започна със заключение на таз годишното лято :Д.Това лято наистина беше различно.До толкова колко не мога да си представя :д.Влюбих се в един прекрасен човек .И наистина много го ОБИЧАМ!!Мога да кажа че цялото лято се въртеше около него за което малко ме е срам,че не можах да отделя време на някой хора.Но май няма никой разочарован.А успях да се видя с почти всички с които исках.Ходих и на почивка.Починах си .Ядосвах се,сблъсках се с някой нови неща и ги превъзмогна.Научих какво е наистина да те боли!!
Любов,приятелство,ревност,тъга,болка ,всичко....
 О ,а  каква прекрасна есен си имахме в София.Говоря за началото й.Топла и свежа точно като подобаващо продължение на лятото,само училището беше там ,за да ни напомня гадната истина...После стана по-студено и не исках да призная ,че есента може да бъде толкова гадна.Но това ми помогна да се наглася към училището,което в никакъв случай не ми е приятно и няма да ми бъде ...ммм сигурно НИКОГА .Сега си имаме и гадни и хубави дни.За моя радост все още има слънце и синьо небе.А аз може да се каже ,че съм щастлива.Много обичам есента,адски е красива.Просто всичките тези цветове ме опияняват и вдъхновяват.
Проблемът ми е смотания ми рожден ден.Не съм от тези хора,които си мразят рождените дни по принцип,но винаги имам големи очаквания за това проклет ден.А тази година не искам да имам нищо.Е искам подарък със сигурност.Но да се събирам с някой..не ми се мисли,а пък да си стоя вкъщи ще бъде адски тъпо.Голяма тъпотия е като цяло.Защото дори не знам какво искам,а и да знам ,знам че не може...
Е нека привършвам.Този блог никой не го чете,пиша го просто да си припомня един ден за тези времена. ..


                                                                                                     S.A

                                                           

Да намериш смисъла

2 километра.Толкова беше плажната ивица на големия плаж в Китен .И аз и семейството ми щяхме да я изходим цялата.Пясъкът усложняваше ходенето ми,а вълните се разбиваха в краката ми и стигаха до ръбчето на късите ми бели панталонки.А аз ходех далеч от родителите  си и наблюдавах хората."Това е почивка "казвах си аз"другите хора почиват не можеш ли и ти".Но аз не можех.Намирах се на около 500 километра от приятелите си и човека който обичам .За мен това не беше почивка ,а поредното мъчение.Вървях и вървях и гледах морето.От този ъгъл ми се виждаше безкрайно.Синьо,синьо докъдето ми стигаше погледа.И изведнъж ме осени идеята ,че аз трябваше да съм тук.За да мога да намеря себе си.След толкова много дни на тичане насам натам с една и съща цел бях забравила коя съм.Бях забравила че лятото свършва и нямам време ,а имам планове.
Не мисля ,че ще променя нещо.Може би малко,за кратко,но ще ми омръзне.И ще се върна пак към това,което правих цяло лято.Просто трябва да гледам малко по-различно.Трябва да си спомня ,че е дадено колкото е дадено и,и да насилвам за повече няма да е от сърце.Говоря за всичко.Просто искам да се видя с някой хора,да опитам с някой нов стил и да направя нещо щуро.Да толкова много ми се иска кръвта ми да кипне,нoo  май няма да е скоро :д
 Е оставаха още няколко дни който все някак ще изживея.А дотогава ще се радвам на безкрайното синьо море,горещия пясък под краката си,гофретите с шоколад и на страхотната книга в ръката си. :):):)

                                                          Целувки и  прегръдки:S.A

Too Little Too Late

Fly away

Got to fly away
Got to fly away

Since I was a little girl I knew what I wanted
One day I would see the world and make my mark on it
Put in time, sacrificed never thought of thinking twice
Since I was a little girl I dreamed
Now I'm standing with you in this terminal
With a ticket so far from your love

Can I have one more kiss, one more touch
I just can't get enough of you
But I'm in a rush I got to fly away
Planes waiting up for me right at gate twenty-three
There's a doorway to my dreams
I could go or I could stay
Should I change my life or miss my flight?

My alarm clock in the morning said you got to go now
The breakfast you were calling and my heart just broke down
Cause tomorrow we will be waking up separately
Wish I never heard that clock ring
See I don't want to win if my hearts got to lose
(Don't want to win, don't want to lose)
So how in the world do I choose?

I just need one more kiss, one more touch
I just can't get enough of you
But I'm in a rush I got to fly away (fly away)
Planes waiting up for me right at gate twenty-three
There's a doorway to my dreams
I could go or I could stay
Should I change my life or miss my flight?
(Change my life or miss my flight?)

How can you measure the promise of love
When it's weighing against a chance that comes once
How can I leave when I know he's the one
When the dust settles he might not be here

And I'm standing with you in this terminal
Crying my eyes out in tears

I just need one more kiss, one more touch
I just can't get enough of you
But I'm in a rush I got to fly away (fly away)
Planes waiting up for me right at gate twenty-three
(Planes waiting up for me at gate twenty-three)
There's a doorway to my dreams
I could go or I could stay
Should I change my life or miss my flight?
(Should I change my life or miss my flight?)
Should I change my life or miss my flight?
What do I do? (change my life or miss my flight?)
Fly away, MmmMmm
Got to fly away
I got to fly away

Ако можех да остана

 Щастието има ли си определен срок?И ако е "да" защо по дяволите.Толкова ли не може да си остана такава влюбена,щастлива,радваща се на лятото.Но лятото ще си отиде.Ще дойде есента ,а колкото и да я обичам тя няма да ми донесе нищо хубаво....

 Поредното местене.За петнайсете си години и половина съм се местила около 6 пъти .Много забавно,а?Да, нали?! Ново училище,нова детска градина,нова работа,нов дом .(Странно наричам апартамента в който сега живея мой дом,но съм 1000 % убедена ,че той не е наистина.Честно казано дори го мразя.).
 Чудя се какво ли е да живееш цял живот в един дом,с едно училище ,с приятел от детство.Дали е хубаво?Сигурно щеше да ми омръзне до колкото се познавам.Но е ,нямам шанса да знам отговора на този въпрос.
 5 години толкова най-много съм се задържала на едно място.Тъжно е .И ми се плаче определено.Се пак ще изгубя почти целия си живот и ще трябва да започна от начало с всичко.
Странното е че никога не съм си събирала багажа.Винаги го е правела мама,е с малко помощ от тате де.Този път искам да го направя аз.Искам внимателно да подредя живота си ,да изхвърля това ,което не е нужно да се помни,а останалата част да я сложа внимателно в кашони и да я отнеса със себе си ,където и да отида.
 "Може ли да получа още една целувка,още едно докосване.Просто не мога да се наситя.Но сега бързам,трябва да отлетя надалеч....." .За последен път да почувствам всичко.И после да си отида.
"Виж не искам да печеля ,ако моето сърце ще загуби.." Но истината е че нямам избор.Ще трябва да променя живота си.Колкото и да е гадно.Може би този път ще намеря моя дом!
 Ако можех да остана...Истината е че дори не знам дали ми се иска да остана.Искам да съм в същия квартал,близо до приятелите ми,до училището ми.Но искам и вкъщи.
Е и все пак съм една голяма оптимистка(понякога) и се надявам да не се наложи да се местя и да съм си вкъщи едновременно,при хората винаги има начин се пак .ХД

                                                                                                            Целувки и прегръдки S.A